Синеока циганка ни показва на смартфона си параклиса, който търсим. В това време колегите ѝ дървари търпеливо са спрели каручката си в дъбравата и ни питат дали знаем легендата за мястото.

Оспорван двубой. Домакините повеждат с две точни попадения, но интригата се връща с ритуалното изгаряне на централния им нападател. Крайният резултат е четири ухапвания от кърлежите срещу три превантивно унищожени кръвопийчета.

Влизаме в селската кръчма на полуобезлюденото село. До входа на видно място е пилонът за стриптийз. Основата му е подиумче от дебел пън на дъб, необработен, както са го отрязали дърварите.

Какво ли обединява тези моменти? Всеки от тях е безценен. Както и впрочем всички останали, които имаме на тази земя, но търсим далечни места, силни изживявания и мъдри хора, за да си припомним това простичко нещо.

Странджа… Там пристигнах като бежанец от забързания живот, за да открия себе си в място с уникалното свойство да лекува душата. Всеки от деветнадесетте човека, с които споделих това бягство към себе си в част от времето или изцяло, вярвам, си тръгна от приключението изцерен.

За трета поредна година пъстрата, космополитна и модерна организация със соц названието Младежки клуб по пешеходен и вело туризъм – град София организира пешеходен майски преход в Странджа. От дистанцията на канализирания ми, рационален и структуриран живот историята би приела следния скелет:

• 30.04.2015 – с нощния влак или коли от София до Бургас
• 01.05.2015 – тръгване с автобус в осем сутринта към Малко Търново, 19 души присигат в Качул
• 02.05.2015 – ставане в шест, тръгване в осем през Индипасха до село Сливарово, спане в селото, 18 души пристигат
• 03.05.2015 – ставане в пет, тръгване в седем и петнадесет към село Кости, 13 души пристигат
• 04.05.2015 – ставане в шест, тръгване в десет и нещо, ходим тридесет километра до морето и присигаме след залез на устието на Велека, десет души сме
• 05.05.2015 – свободна програма на морето, някои остават за още един ден, някои се връщат към София

 

Това са сухите факти, но под тях се крият многопластови емоции, нови изживявания и приятели, пълно презареждане. От тези дни е и странджанската кал по обувките ми, докато пиша тези редове. Сервитьорката в бургаската кръчма, където убивам времето си, ги гледа с подозрение. Това, което тя няма как да знае, е историята и емоцията, които ще споделя с вас, и които ме правят щедър, благодарен и зареден. Те ще ѝ докарат и приличен бакшиш.

За мен случката започна десетина дни предварително с организацията на влаковото пътуване. Нашият водач, Веско, вероятно месеци е мъдрил пътя и чакал момента, защото това му беше четвърто ходене по Странджа. Двете от тях, които е споделил с мен, все се ядосва, че му е останало много за следващ път…

Срещата с ядрото на групата бе на софийската ж.п. гара, където с тежки стъпки под 20-килограмовата си нова 70-литрова ташевка се ругаех наум, че съм успял да взема толкова много багаж. Ядовете ми се изпариха, като видях 95-литровата ташевка на единствения точен участник в пътуването. Портативното столче, висящо на нея, ми даде надеждата, че съм взел само нужни неща. Усещането се запази само докато видях малките ранички на част от закъсняващите участници. В крайна сметка колко наистина ни е нужно? На по-младите ни спътници за тази вечер това бе спарено купе в компанията на току-що освободени затворници. На тримата по-улегнали приятели – водачът, летописецът и ученият (тя) – ни трябваше спално купе, където се замразихме с климатика.

Бодри след продължителния сън в хладното купе се обедихме с “тук не е спален вагон” групичката и с групата на Софийския планински клуб на гаровия перон. Натоварихме се в един автобус, който остави другия клуб в село Сърмашик на миналогодишната ни пътека, а нас откара близо до границата в подстъпа към първенеца на планината от българска страна – връх Градище, 710 метра. След като видяхме Турция от него и убедихме срещнатите граничари, че не сме научили български по време на кратката ни гранична разходка, се транспортирахме до Малко Търново.

Чакаше ни Качул. Това е месност с речен плаж на Велека, където е вълшебно за палатки. Ще ми се да мога да опиша героичните и исторически събития по пътя до там. Но, както споделих с философа (отново тя) на групата ден по-късно, в разказа си “Туристи” Чудомир прави следното бележито описание (по памет): “Любопитно да види похода на двамата туристи, слънцето бе станало рано. Бай Цвятко обаче не го виждаше, забил нос в земята под раницата си, а само го усети на края на града като му припари по нагънатия врат.”. Е, вратът ми не е нагънат, но свикването с новата раница ми отне възможността да опиша какво имаше около пътя… Слънцето обаче го усетих на няколко места. Но сетивата ми предстоеше да се отворят.

Пренощувахме на плажа и дадохме една жертва като оредяхме до осемнадесет човека. На следващия ден повървяхме кратко двадесетина километра до село Сливарово отвъд кльона и на три километра от границата. А това се оказа селище, опразнено от тоталитарното управление след девети поради близостта си с граничната линия. Съответно бе запазено разкошно, като под похлупак, през годините. Машината на времето ни върна през 30-те години на двадесети век, а черковният двор с вековни дъбове и дебелите им сенки, където разпънахме втория бивак, свали още един век надолу до времето на Възраждането. Разходихме се до границата, седяхме на основите на стар разрушен мост от времето на Османската империя на река Резовска, намерихме мощните останки на средновековна крепост, разгледахме три параклиса. И хоп! Кой съм аз, къде живея, къде работя, какви са ми грижите, обещанията, плановете… Всичко това се изличи като следи от стъпки на морския бряг, който ни бе само на два дена път пеша. Тялото се синхронизира с природата и дневния цикъл, съзнанието се прояснява, хората се отварят и сплотяват. Древните настройки, които са ни движили през времето на племенно-семейните общности тласкат съществото ти през низ от първични и позабравени преживявания. Слушането на нощните звуци през тънките стени на палатката, говоренето около лагерния огън, краченето с часове до изнемога сред сияещи лица, тихото биене на дъждовните капки по снагата ти и това как лъха на свежо от окъпаната гора.

Нейсе, на следващия ден станахме с петлите. Изгряващото слънце ни завари почти готови за път, дебнещи го с фотоапарати и децимирани. Нови пет човека си тръгнаха, като ни оставиха до оптималната, емпирично определена бройка за подобни приключения – тринадесет души. В този ден ни предстоеше кулминацията на прехода в очите на водача ни – намирането на пещерата, аязмо, светилище и параклис – “Св. Марина”. Разполагахме с подвеждащите (към момента не знаехме това) описания на пътя от завчера срещнатите граничари. Имахме и неточните (към момента не знаехме) GPS координати снети от три карти за по-точно.

Така получихме всички условия за отличен двучасов глиганинг сред дивото на Странджа. От него взехме с пълни шепи – уморените спаха до големите раници, останалите си направихме великолепна разходка сред, както я наричат по моя край, “убавинята” и сред цъфналите зеленики. Но един търсещ и копнеещ за тайнственото място дух вече започна да си брои дните до следващото посещение на Странджа. Веско не намери това, което търсеше, поне засега.

Други силни усещания по пътя за село Кости (ударение накрая) нямаше. Цивилизацията бе близо и вече крачехме по асфалта ѝ, когато отляво се показа таблелка “Параклис “Св. Марина” – 10 метра” за голям кеф на поумърлушилия ни се водач. Е, вярно друга, но така от нищото дойде в най-добрия момент.

В Кости се събрахме с двете алтернативни групи пешеходци и колоездачи. Площадът бе окупиран, кръчмата превзета, а магазинът опостушен, както си му е редът. Тук останахме десет човека, за които се намери място под звездите близо до селото, далече от шума на по-голямата група и на подозрително изпасана полянка. И там започна борбата ни с кърлежите, в която накрая насекомите спечелиха убедително. Но рядко съм се смял толкова много като тази вечер, когато си викахме до късно между палатките под защитния им втори слой.

Следващият ден не предложи изгрев, но пък видяхме черквата на селото, която е с един от най-красивите иконостаси, които съм разглеждал. С голямо закъснение и надеждата да стигнем Силистар – най-южният български плаж, преди залез тръхгнаме по пътя. Планът бе да пресечем Велека през близкия брод. От тези, които тръгнахме да го дирим, двама – водачът и професионалният ни ловец на глави – нагазиха в придошлата река. Тя се оказа възможна за пресичане със сандали за сцепление, щеки за подпиране, и с риск да завлече хора. Ловецът, тази смела душа, бе готов да пренесе раниците на всички по едно дърво през реката. Единственият пропуск в плана бе, че нямаше как да минат и хората. Силистар отпадна и го замени Синеморец и северният му плаж като цел. В следващото село по пътя, Бродилово, се засякохме пак с останалите две групи и опустошихме поредния магазин.

Следваше да намерим нов параклис, където да обядваме. След по малко от час стигнахме до мястото, където преконфигурирахме разположението на хранителните си запаси, възстановихме глюкогеновите депа и намалихме систоличното си кръвно налягане. С две думи ядохме и ни ядоха комарите. След опит за поправка на вратата на парклиса потеглихме към морето. Тук вече нищо не ни бавеше. Това беше най-лесният преход, който съм правил. Като се замисля никога не съм бил в по-силна синергична комбинация от изтощение, трънящи крака, супер тежка раница и много километри до целта. И все пак в съзнанието ми ходенето беше не просто приятно, а направо се разтварях в обстановката. Подобно състояние съм виждал у дъновистите като слизат от Рилските езера лятото или при потребяващите определени халюциногени. Но моето същество беше свободно от опияняващи идеи и субстанции, просто свободно.

Всяка крачка променяше терена пред поумълчалата се група. Дърветата се снижаваха до храсти, реката се разширяваше, следите от пладнували глигани и тук-таме от чакали ставаха все повече. Ландшафтът ставаше все по-блатист, въздухът все по-влажен, а температурата все по-приятна за ходене. Не знам как се чувстваха останалите, но аз можех да ходя така още произволно дълго време до произволно море.

Нечакани благини като хамаци в паркче, последни метри на челници сложиха последните щрихи на прехода и вече бяхме на северния плаж на Синеморец. Там се предадохме на съзерцание, газене в разбиващите се вълни, абсурдни и затова крайно забавни селфита, изживяване на удовлетворението от постигнатата цел. Ако стигнахме прекалено късно за залеза на слънцето се насладихме на по-рядкото събитие да налбюдаваме показването на пълната луна.

Следващият ден бе топъл и мързелът на плажа се примесваше с къпане в хладното море. Да, некъпани не останаха, обедът донесе цивилизация под формата на баня и ресторант. Последваха раздели, за мен от по-ранните.

Там приключи третата ми майска Странджа. Докато довеждам към край описнието на събитията през тези неописуемо емоционални празници си мисля за един куп лични проблеми, които нахвърлях за бъдеща обработка преди да замина. Утре ми предстои да потърся решението им, но има качествена промяна. Те вече не ми носят дискомфорт, не ми се виждат остри и наболели. Важното вече е друго. Всеки миг и начинът, по който избираме да го живеем и преживяваме. Защото сега проблемите ми не са нищо повече от блед спомен за вътрешни блокажи и подменени ценности. Странджа ми подейства точно както се надват хората да им подейства провирането през дупката в отшелническата пещера на св. Иван Рилски.

Благодаря на всеки един от спътниците ми, с които споделихме всичко – (по азбучен ред) Веско, Веси, Диана, Елица, Емилия, Живко, Катя, Маги, Мартина, Методи, Наталия, Нели, Петър, Слави, Станислав, Стели, Таня, Тони. Липсва ми времето с вас, но общото прилючение тлее в душата ми. Поздрави от спирката на влака в кв. Църква, Перник! И до Странджа 2016!

 

12.05.2015