Сядам и започвам да пиша първия си пътепис. Всъщност в него ще опиша много първи неща, които ми се случиха. Най-напред в главата ми изниква моментът, в който бе взето решение именно на мен да се падне честта да го напиша (да, наистина го чувствам като чест!). Та ще започна отзад напред… Накрая на нашето велико прекарване трябваше да се вземе едно важно решение – а именно кой да пише пътепис. Някак се получи така, че никой не прояви самоинициатива да се превъплъти в ролята на пътеписец, та се стигна до вземане на решение с чоп. За мое най-голямо учудване се оказа, че из никоя oт бездънните раници на спътниците не се намираше ни листче, ни картонче. И докато една салфетка биваше старателно раздробявана на 14 части, за да се тегли чоп, един младеж от групата (който ако назова с името Тоти, рискувам да се разсърди, затова смятам да не го правя) подметна „Тя Еци има дар-слово!“. И видите ли, 13 чифта очи в този момент се насочиха към лицето, назовано като „Еци“. Въпросното лице вече беше наясно накъде отиват нещата… Язък за скъсаната салфетка!
Не мога да не спомена още един ярък спомен – изказването: „е, каквото и да напишеш, ние все ще се смеем“. И така, приятно смеене! 🙂
За мен всичко започна на 17-ти август 2013 в 5:30 сутринта, когато ми звънна алармата. За друга част от другарите събитията датират с около ден по-рано. Така или иначе събота, 17-ти, беше Денят. Тръгнахме от София в състав Ванчето, Явор, Мирела, Марти – в една кола, и аз, която се присъединих към тях след Предела, в друга кола. Ванчето беше с джип, който, трябва да отбележим, й отива малко по-малко от колелото. Та паркирахме возилото на един разклон недалеч от Банско – там, откъдето започва планинската пътека, която води към хижа „Демяница“ („ДЕмяница“, да се знае!). Взехме нещата и тръгнахме нагоре, където след 40-ина минути щяхме да стигнем при останалата част от групата, която ни чакаше на един заслон. Май тук е моментът да кажа колко непригодена за сериозни планински условия бях. Чантата ми – служебна раница за лаптоп, обувките ми – ооо, безумие!, дъждобранът ми – нещо като найлонов плик, но малко по-голям и с три дупки, панталонът ми – един на брой. Хайде няма да продължавам, че ще вземе да ви разсмея прекалено много. Но пък за сметка на това ентусиазмът ми бе пригоден и за най-суровите планински условия – много и нестихващ. Та срещнахме се с останалите младежи и потеглихме из Пирин. Бяхме тръгнали да дирим една сянка, много специална била, казват, която, както ще стане ясно малко по-надолу, успя да ни се изпълзне. Сянка, която пада върху връх Газей точно при залез. Сигурно. Проверено. Документирано. От други източници.
Та вървим ние и из невероятния Пирин и се наслаждаваме на прекрасните пейзажи, които постепенно започват да се откриват около нас. Вървим си под ненатрапчивите слънчеви лъчи, крачим си, улисани в сладки приказки. Пейзажът по едно време бе много приятно анимиран от стадо пасящи крави, сред което преминахме. Кравите ни поздравяваха зад гърба – с добро ли ни поздравяваха, как ни наричаха – не зная. Обръщайте се към Денис – той ми сподели, че владее езика им. 🙂
Неусетно и този пейзаж се смени и не след дълго растителността се заменяше с по-високопланинска, а и времето не остана по-назад с промените. Сиви облаци започнаха да заприиждат бавно и незаплашително отначало. И докато промените в природата започнаха да настъпват, и нашия състав претърпя трансформация. Нашата спътничка Марти не се чувстваше добре и прецени, че ще е най-добре да спи на легло в хижа. Ванчето и Мирела решиха да отидат с нея, за да не е сама (а не заради интриги, както повтаряше лицето, което продължавам да не назовавам като Тоти). Шегувам се, разбира се… вътрешнофирмен хумор!
Не след дълго започнаха камъните… после по-нагоре имаше камъни, а след това насипи от… камъни. Вече нямаше какво да му се разнообразява на пейзажа… само времето имаше с какво да ни разнообрази. Така и стана – замириса на дъжд. Придвидливо си облякохме дъждобраните, моя милост – найлончето, опаковахме раниците, моя милост – с найлончето, в очакване на дъжда. Дъжд не заваля, грейна слънце даже, та свалихме каквото бяхме нахлузили. Моя милост се успокои, че найлончето няма да влезе в употреба. Мина, не мина време, пак се заоблачи. Хайде пак дъждобраните, аз – пликчето съответно. И пак ми се сви сърчицето, че дъждът всеки момент ще се излее върху ни. Е, отново слънцето грейна, толкова ни стана хубаво, че започнахме да се шегуваме, че щом облечем дъждобраните, плашим дъжда и облаците си отиват. Кого заблуждавахме? Може би истината е, че дъждът дебнеше да започне именно в най-неподходящия момент – когато не просто бяхме на камъните, а най-горе на билото. Но да не пропусна само! Имахме честта сухи и щастливи да се насладим на прекрасни гледки от връх Малък Полежан, който изкачихме най-напред. Снимки тук, снимки там… И както всичко си беше прекрасно, дойде облакът, който нямаше намерение да минава транзит. Започна с дъжд, който премина в градушка/суграшица. А така, да уточним сега – що е то градушка и що е то суграшица. Значи да сме политически коректни… валя ни суграшица. Допитах се до най-благоданеждния източник във вселената – Wikipedia. Та там се твърди, че „Суграшицата представлява сферични, бели, меки и лесно смачкващи се зрънца с диаметър 2–5 mm. Ледената суграшица представлява зрънца с непрозрачно бяло ядро, обвито с прозрачен леден слой.“ На печелившите спора градушка vs. суграшица – честито! Аз съм от губещите! 🙂
Та мина и това. Аз с подгизнал панталон направих три крачки и установих, че така няма да го бъде. Преобух го със клин и „заподскачах“ надолу по хлъзгавите камъни с влажните си подметки. Беше се видяло. Облаците промениха плана… ние каква я мислехме, тя каква стана. Нямаше да видим сянка. Нямаше да изкачваме повече върхове за деня. Трябваше да си намерим подходящо място за палаткуване. В подножието на върха и непосредствено до Долно Полежанско езеро и с изглед към връх Джангала директно пред погледите ни имаше една сгушена полянка, леко камениста, но все пак подходяща за опъване на палатките. Дотук добре.
Не валя повече за наше голямо щастие (и за мое – огромно). Скоро започна да се стъмва. Минахме и без сянка, но бяхме доволни. И как не, като бяхме на толкова живописно местенце, усещаше се уют и топлина… сред нас. Не само благодарение на прекрасния чайчета от прясна мащерка и от други билки или пък благодарение на специалната ракийка (а.к.а. Фанта), купена от много специално място до Предела. Беше толкова стоплящо усещането да си с приятни хора на такова място!
На сутринта тръгнахме на обратно. По-скоро тръгнахме да изкачваме върховете, които ни заобикаляха и беше грях да ги подминем. Времето беше благоприятно, така че по всичко изглеждаше, че ни предстои дълъг път наобратно. След като изкачихме билото, на което предния ден ни завари суграшицата, се насочихме към връх Голям Полежан. Тоест всички без мен. Аз предпочетох да сляза директно до езерото от другата страна, където самичък (или самотен) кон пасеше кротко. Докато се усетя и другарите слязоха при мен. Бяха оставили раниците на камъните, за да могат да се изкачат и сляза по-бързо. След това Еличка ме зареди енергия само с едно парченце Милка с боровинка всички заедно се насочихме към връх Газей. Отново раниците останаха в подножието. Конят едва ли щеше да се възползва от тях. Горе на върха – ясно – страхотна гледка, просто невероятно. Че е незабравима гледката, незабравим е. Обаче няма да забравя нещо друго. Не знам как се случи, но нещо темите за разговор станаха едни… ммм… от тия не за разказване. Мъжката част от компанията се разговори по теми, свързани с влиянието на алкохола върху организма, не от медицинска гледна точка, естествено. И в този момент Явор разказа една толкова скандална история, че смехът ни сигурно оттекна през три върха на четвърти, през шест езера в седмото, през седем реки в осмата. Е та с това ще запомня върха. А какво толкова разказа Явор ли? Е, тук историята мълчи.
След това се започна Голямото слизане. За Голямото слизане може и отделен пътепис да се напише и да носи заглави „Насипи“ или пък „Камъни“. Да, всъщност това беше най-основното – едно безкрайно слизане по… камъни. Започна с един толкова стръмен участък надолу, че когато слязохме в подножието и се обърнахме нагоре, не ни се вярваше как сме слезли. Ама и тия камъни бяха едни… както каза Краси „ей българска му работа значи! Гледай как са ги хвърлили тия камъни тука. Не можаха да ги оправят малко! Сигурен съм, че в Алпите камъните не са така!“. Поне не липсваше настроение надолу. Тъкмо минем каменния участък, затаим дъх да видим какво следва надолу и какво да видиш… камъни. Когато в един момент след известно време пред нас се появи една тревиста и равна поляна, Данита съжали, че досега е коментирала колко била скучна Стара планина с безкрайните си поляни и полянки. Та когато най-сетне камъните окончателно останаха зад гърба ни и растителността се смени, пътеката ни минаваше през много симпатични тесни пътечки, обградени от клекове.
И не след (много) дълго вече му се виждаше края. Измежду дърветата се виждаха цветовете червено, синьо, зелено… Нямаше грешка, хижата беше пред нас. За общо три часа бяхме направили целия преход от тръгването след втория връх до хижата. Доста добре сме се справили, имайки предвид каменистото трасе, което беше около половината от пътя. В хижата обаче не сме оставали. Искахме да се стигнем до колите, понеже не беше ясно Марти, Мирела и Ванчето къде са. Нямаше обхват и можехме само да се надяваме да сме горе-долу на кратко разстояние едни от други. За щастие беше точно така. Продължихме надолу, някой успя да се свърже с тях и се оказа, че са малко зад нас, та поседнахме на една полянка встрани от пътя и ги изчакахме. И малко след това се развива историята, с която започнах… Улисахме се във весели приказки да си разкажем кой какво е пропуснал… после стана дума за пътеписа и така аз изтеглих дългата клечка (не знам дали има такъв израз, ама искам да кажа още веднъж колко ми е хубаво, че на мен се пада да го пиша).
И ето че нашето приключение беше към своя край. Още един участък оставаше, за да се слезе до колите. Е, ако бях ходила на кръчмата след това, щях да имам още какво да напиша, но уви!
Завършвам с едно голямо благодаря на Виктор, Веси, Данита, Тодор, Краси, Денис, Елица, Меги, Явор, Радост, Мирела, Ванчето и Марти за прекрасното изкарване и хубавите спомени, които ще ми останат от „Сянката на връх Газей“. Ние каква я мислихме, тя каква стана… 🙂
Вера, a.k.a. Еци, a.k.a. Eчи
Вашият коментар