Беласица, май 2013 г.
Май е, месецът на празниците, отново 3 свободни дни, можем да отидем някъде за повечко, но пък времето е променливо, около 24-ти винаги вали. И така всичко се нарежда – Беласица, далече от София, доста на юг и разбира се, гранична планина! А ние обичаме тези планини, защото знаем, че там е по-безлюдно, по-диво, по-недокоснато. Организацията започва с около 10-тина разговора с гранична полиция Смолян за списъка с групата. Защо Беласица е към Смолян е един интересен въпрос! Някъде на 6-тия разговор един любезен човек ми казва – Не се притеснявайте, одобреният списък ви го пратихме по факса! Факс?! Аз нямам факс! И така последваха още няколко обаждания.
Оказва се, че Виктор в петък е на работа и с него ще потеглим късния следобед. Когато се събуждам сутринта, виждам, че Еми е качила снимки от мястото на срещата – 3ма от 10 са точни, Ралица е направила революция и е напазарувала точно преди тръгване, Момчил е поел властта, но се очаквало преврат, Калоян не е бил забравен на Драгичево. Няколко часа по-късно с Виктор вече сме на Владая и си говорим, че трябва да се направят поставки за стопаджии, които да държат палеца. Чуваме се с Момчил и разбираме само, че трябва да стигнем стадиона в Петрич, стадиона, стадиона! Групата вече е на хижа Конгур, споменават се някакви мастики. След няколко приказливи стопа, залез с едно магаре на пътя, туба бензин и лунната пътека по Струма сме там, на стадиона! Към полунощ. Луната е толкова силна, че нямаме нужда от челници. Няколко коли слизат по пътя, май на х.Беласица става веселба. Хващаме червената маркировка, горската пътечка е стръмничка и тясна, всичко е притихнало, планината спи, само няколко птички нещо си гукат и тук-там някое чудовище/самодива/трол или просто гущер прошумолява в храстите. Пресичаме пътя и чуваме чешма, осъзнаваме, че от 5 чàса не сме пили нищо. Утоляваме жаждата, но пък тогава започваме да усещаме глада. Продължаваме да вървим и се чудим къде да опънем палатката. То се е видяло, ще се ходи до х. Беласица, май вече е близо, нали е на 1ч и 30мин от града. Ходим още доста, но хижа няма. Не е възможно да сме по-бавни от данните във форумите, чуди се Виктор, преди 30мин трябваше да сме там. И оп, табела със стрелка „За заслона”. А заслонът според картата е над хижата. Оказва се, че сме подминали хижата… То се е видяло, ще се ходи до заслон „Розова поляна”. Стигаме. Има си чешма, маса, пейки, пещ дори и 3 постройки. Пред едната виждаме 2 чифта обувки и решаваме да сме по-тихи, за да не изкараме акъла на някого – все пак кой очаква да се появят хора в 3ч през нощта. Опъваме палатката веднага, защото аз лично заспивам права. Хапваме набързо. Сякаш една секунда след като си легнах в чувала, се събудих от алармата. Непробудно спане в палатка преди не ми се беше случвало. 7:30ч. Виктор става и казва – Айде, че група имаме да догонваме. След 30мин сме на х. Конгур, а групата определено не мисли скоро да тръгва. Лора и Божидар сгъват палатка, Мирела си поръчва тепърва пържени филии, едни си мият зъбите, други се излежават на слънце. Май можеше да поспим още половин час. Само колоездачите Пиро, Цанко и Гонзо за заминали вече. Всички са въодушевени от хижарите, -Е понякога трябва да използваш Гугъл преводач, казва Горан, но било голяма веселба цялата вечер. Мастиките отново бяха споменати.
Момчил тръгва, иначе групата никога няма да потегли. Пускаме броенето, 13! 2-ма ултрамаратонци, доста по-възрастни от нас, ни изпреварват по баира „like stay and watch”.
Излизаме от гората и вече сме на билото. И тогава разбирам, че Беласица определено надминава очакванията ми. Цялата планина е като една голяма, зелена вълна. Поляните са обагрени от толкова много цветя, съжалявам, че Веси не с нас, за да ни каже кое какво е. И как ухае! Вдишвам и усещам софийският прах как излиза от мозъка ми, избутан от чистия въздух. Виждаме табелка „вода 400м”. Хм май няма да се ходи, наляли сме си на хижата и имаме достатъчно, а и докато отидем и се върнем запасите ще намалеят.
И така започваме да „възлизаме връх подир връх” както се пее в един велик химн! Има и пътче, което подсича цялото било и устремено стига чак до Тумба, по него са минали колоездачите. Стигаме връх Конгур, може да се познае по бодливата тел и полуразрушения наблюдателен стълб. А гледката, о тази гледка! На юг се появява езеро Киркини и шарените полета на Гърция, в далечината се подава Дойранското езеро, а на север се вижда от Огражден и Малашевска планина до заснежените, величествени върхове на Пирин. Няколко снимки и продължаваме, още едно връхче и още едно. Къде ще ядем? Добре де, къде е Радомир? А почивчица? Румен дори избухва след поредната кратка спирка за гледка – Момчиле преди 2 върха, каза, че на следващия ще се размажем, а аз още не съм се размазал! Тогава някъде се включва отново радиостанцията на Филип и непознат глас казва нещо. Не ми стана съвсем ясно какво е това тяхно тайно общество, но изглеждаше забавно. След малко разделихме групата на две – едните да събираме точки към следващия връх, а другите да отпочинат по подсичащата пътека. Събрахме се на Радомир. В началото лекинко се ядосах, тъй като си мислех, че стигаме връх Радомир, а на върха пишеше peak Kalabaka, добре бе къде тогава е Радомир? После разбрах, че това е другото му име. Там вече язовир Киркини целият се виждаше, чудно! В следващия 1 час учредихме Младежки клуб по лежане. Момчил намери своето кресло от слама в един изоставен окоп и после всички го последвахме, там беше завет, а и гледката те караше да останеш завинаги. Румен вече се размаза. Ралица даваше толкова зор да тръгваме, че накрая заспа. Обади се хижарят на х. Лопово, който след дълго убеждаване се беше навил да се качи и да ни отвори хижата, която е в ремонт в момента. Каза, че ни виждал. Щом сме наблюдавани, решихме да потегляме. Още 2 часа и ще сме долу. Пуснахме се без пътека, хвойната напомни за себе си. Когато слязохме, осъзнахме, че сме пропуснали важния ритуал с ракията на върха. Затова се закачапихме под него. Печеше яко, а в останалата част на България навсякъде валеше. Добро решение да отидем на юг. На хижата ни чакаха колоездачите, които бяха стигнали до връх Тумба, а хижарят беше осигурил няколко каси Пиринско, чудна пилешка чорба и невероятно гостоприемство. Поляната беше идеална за палатки, а столовата уютна за предстоящата трапеза. Румен и Виктор обсъждаха нещо и накрая казаха – „Айде, правиме го”. И отидоха за ракия. В хижата малка ракия няма, а чашите са водни и се пълнят догоре…
На следващия ден нямаше за къде да бързаме. Поспахме добре и се разходихме до водопад Лопово или по-скоро се пуснахме в дерето без пътека до него. Хлъзгайки се надолу през кал и шума по едно време според Горан хич не ни беше водопадесто. Но си заслужаваше! Някои успяха да се поокъпят под водопада, другите поскачахме по камъните, посъбрахме див чесън.
После ни чакаха 12 км по чакълест път към село Самуилово. 12 или безкрай е едно и също. Тези, които бяхме ходили на Ком-Емине, носталгично си спомняхме за пътя към Върбишки проход. Всеки си мърмореше тихо за нещо. Всеки си мечтаеше за вчерашното слънчево било с меката трева. Но уханието на бъз и акация ни ободряваше. Накрая се озовахме в селото, завихме надясно покрай едно магаре и стигнахме при колите. В Петрич разрязахме неочаквано появил се пъпеш и пътищата ни се разделиха. Едните заминаха към Рупите, а другите към любимата кръчма в Благоевград. И там започна пороен дъжд, на това му се казва времето да е с нас.
Едно е сигурно – скоро ще се върнем в Беласица, защото красотата й надмина очакванията на всички, а и си оставихме връх Тумба за следващия път…
От Данита
Вашият коментар