До Осогово

Етикети:, ,

Categories: Пътеписи

„Съдбата си знае работата”

Осогово, март 2013 г.

Събитието на Младежкия клуб по пешеходен и вело туризъм, започна на 30ти март при температура 5˚С пред супермаркет 345 в Овча Купел. Строгите забрани за пазаруване и молбите за точност не дадоха особен резултат и тръгването се позабави. Разпределяйки се по колите, забелязах едно момче, подготвено с куфар. Казах си: „Този да не е тръгнал на екскурзия?!”. За момент ще оставя този особен случай настрана и ще продължа по пътя със завоите през Коньовска планина, за да стигна до „Трите буки”.

Там на 1680 м.н.в. подухваше непритеснително, а ние изчаквахме „пияното коте” и още по-закъсняващия Краси, който супер много се притесни и през цялото време вървя най-отзад с мен, срамувайки се от другите.

Отправихме се към връх Руен 2251 м.н.в. (нашата цел). Този път проверката на Гранична полиция ни се размина и необезпокоявани следвахме Момчил през горичката. Излязохме на открито, където вятърът се усещаше, но незаплашително. Подминахме връх Кюнек, достигайки билото, обаче, духащият ставаше все по-силен. Снегът беше малко, виждахме целта, но това не ни помогна. От един момент нататък краката се преплитаха, телата се накланяха, очите плачеха, щеките не слушаха, каишките на раниците се биеха в нас, а дори не вървяхме точно срещу вятъра. Тази борба до върха щеше да е продължителна и безмилостна, за жалост и не особено смислена. Това наложи връщането ни в буковия пояс, който така мило ни брани от вятъра.

Може би разочаровани, не малко младежи напуснаха проявата. Попътният вятър за тях беше към София. Организаторите почустваха горчивата нотка на тази раздяла, но и това отмина. Останалите се отправихме към бунгалата. С типичната вялост на млади хора не можехме да разберем защо имаме 5 бунгала, платили сме 4 и как точно ще спим 13 човека.

Опитвайки се да разреша казуса, който определено е по- лесен от това как се получава 55 с пет четворки, отново забелязах човека с куфара, залитащ и плъзгащ се по склона. Подсмивах се неприлично и продължавах да недоумявам.

Оставихме тея сложнотии с настаняването и пак хванахме гората за кратка разходка до х. Осогово. Там убихме мъката по недостигнатия връх и се посмяхме както си трябва. Вдъхнови ни особено разказа на Велин за пътниците в автобус 204, които сутрин не крият, че похапват лютеница. Това породи неповторими идеи, та даже Горан разви и бизнес план.

Завърнахме се на отреденото място за нощуване. В 5то бунгало всичко бе по реда си. Горан беше недоволен от миризмата на чорапи в 6то и се измести в 8мо, в 9то Киро спеше, а 7мо продължаваше да обърква сметките. Но това отново не беше важно в момента. Някои трескаво се опитваха да запалят огън, други да наредят софрата, а аз трябваше да разбера къде е ентусиастът Мартин, тръгнал около 15 часа от София с автобус (с прекачване) до Кюстендил, а после пеш. Признавам си – не можах да запазя спокойствие и да помагам, знаейки, че Мартин е някъде наполовината път сам в гората и заедно с Велин и зелената му немска кола отидохме до го пресрещнем. Не сме се съмнявали в неговата бодра крачка, но щеше да му отнеме доста време докато се добере до нашето пиршество.

И така… по тъмния път видяхме подскачаща жаба, после непознат мъж, който подминахме, а най-после и нашето момче. Взехме го, обърнахме и отново се заизкачвахме нагоре. Пак видяхме онзи мъж. Този път той стопираше и нищо, че бяхме в обратната посока спряхме. Мъжът на средна възраст каза, че е катастрофирал и ни помоли да го закараме до с. Богослов, за да намери помощ. Отзовахме се веднага и го качихме, а докато Велин отново обръщаше, мъжът започна да говори: „Бех тръгнàл да убивам един. Ма тя съдбата си знае работата… и… катастрофирàх. 8 метра надолу летèх. Не знам как оживèх.” Последва привидно въображаем, ужасяващ телефонен разговор на мъжа с някаква жена, от който се разбра, че той е отивал да убие любовника на приятелката си. Останалите бруталии, които този мъж изрече са трудни за пресъздаване, а още по-трудно е да опиша нашите мисли, които касаеха близкото ни бъдеще. Е, успокоихме се, че този подпийнал лъжец ни използва, за да го приберем у дома. Проведохме и кратък разпит и фактите сочеха, че сме просто балъци. Важното е, че се прибрахме благополучно и избавихме Мартин от евентуална среща с недобронамерения странник. Както той каза: „Съдбата си знае работата”.

- Велине, тя и за добрите дела си я знае ;)

Ето, че скоро бяхме в столовата, където беше силно задимено, а мистерията с куфара беше разкрита – Методи (момчето с куфара) носеше скара и мезе за цялата група. Вечерта протече доста приятно и за пореден път се любувах на ведрото и лежерно настроение на хората в планината, които не се тревожат от проблемите – дима, спрелия ток от силния вятър, следователно и липсата на топло. Всичко си бе просто една идилийка: хубави хора, хубави приказки, хубаво настроение.

И така чак до сутринта. И ако в събота имахме „попътен вятър”, то в неделя ни „вървя по вода”. Поспахме доволно и се отправихме към града. По пътя засякохме Пътна помощ и изхвърчала американска кола в пропастта. Замислих се за съдбата, първоначално със сериозно чувство, а после на майтап осъзнах, че това което си бях помислила за тръгналия на екскурзия Методи, днес важеше в пълна сила. Те хората са казали друго нещо за съдбата – да не я предизвикваш. В този случай нямаше нищо лошо, бяхме си на авто-екскурзийка и първата спирка беше Кюстендил. Баничарнички, кафенца, изложба, а две любознателни момчета опознаваха иглолистните дървета (каква радост за мен). Но пак дъждец заваля и групата реформа претърпя – една кола за София отхвърча.

Следващата спирка за останалите екскурзианти беше един забележителен манастир – Земенският. Несъмнено старата постройка на църквата е паметник на културата, но обградена с безграничното природно богатство на форми, багри, свежест и живот, това място наистина става специално, а хората, които се докосват до него – щастливи. Стоейки на една изгледна площадка в двора на манастира, разговаряйки и съзерцавайки широката перспектива на Земенската планина, въпреки капките дъжд ,мисля, че  Земята ни се „усмихна” чрез този ландшафт.

От такива приятни разходки също се огладнява, пък и щастието трябва да е пълно. Очевидно Методи има отношение към хапването и искаше да ни заведе за този ритуал на брега на язовир Лобош. Районът наистина е красив, но ресторантьорите не са особено предприемчиви. Пообиколихме малко с колите, загубихме се за кратко, видяхме щъркели в последния мартенски ден и открихме гаражче с шкембе, кебапчета, кюфтета, хляб, лютеница, напитката на Краси (забравих и името), бира и толкоз! Не, всъщност има и още – голям плюшен тигър, плазма и тоалетна хартия (Milde). Бих се вълнувала искрено, ако някой ден отново се озова там и ако отново кебапчетата и кюфтетата миришат повече от шкембето, и ако лютеницата отново е така на богато.

В това селце завърши нашето младежко събитие, казахме си чао и надявам се до скоро! Кога и как ще се случи това, няма да мислим сега, тя – съдбата си знае работата.

 

От Веси

 

>> Виж галерия от снимки

One Response to "До Осогово"

  1. Виктор Маринов Posted on 4 април 2013 at 07:59

    Ахах браво, Веси, и в тона на нещата още една песен да препоръчам на същия изпълнител : http://www.youtube.com/watch?v=5KX5uPM9Rjs

Вашият отговор на Виктор Маринов Отказ