6:00 е. Всъщност за някои оправни девойки първо е било 5:00 и нещо вече е почнало да ги чегърта от леглата им, да се отвият и да станат, защото ги чака една отговорност за 18 души повече отколкото обикновено, когато се разхождат в планината. Та 6:00 е все пак, в една от 19-те къщи часовникът звъни. Този път сме в къщата на едно от момчетата. На алармата и е сигнализирано да млъкне само с едни бутон и без никакви угризения. Раз- ДВА!!! Раз- .. Или не – първо с отварянето на очите отива и си взима леден душ – Хохо, вече е свеж. Сега започва Раз- пет-шест. Човекът не загрява, ами направо е прегрял. Всичко е готово – багаж, на баба соленките, чайче, ракия, шоколад. В същото време Виктор вече си е сварил яйцата – не може на поход без белтъчини, въпреки холестерола! Ракията стои настрана в Горна Баня – все пак нали е разновидност на водата, друга серия – тази на живота. Мандаринката в кутииката при яйцето ( не разбрах дали е имало луканка!). Чувството за отговорност витае и в неговата къща. Междувременно Мирела си прави сандвичета и грижливо си ги увива да не се разпадат докато върви. Не са като варен карфиол или морковена супа, но ще са под ръка някъде под нейната ракия, която е на лице, благодарение на дегустацията и от предната нощ – наложило и се е да изпие няколкостотинмалкичашчици, докато определи коя да вземе. Но и тя е хитра – връща се към тезата за водата, налива я в шишенцето и хоп в раничката. И пак в същото време Дони решава, че няма да си прави сандвичи, а ще си купи баничка – даже няколко. Става 8 без 10. Илияна отваря очи… О НЕ, нещо тоя телефон не ме е събудил. Вероятно любимата мелодийка е била фон на така или иначе приятното спане на топло! „Закъснявам!” Започва да тъпче челник,пуловер,резервни чорапи, вари 2 термоса с чай, слага толкова много захар, че после които и да опита ще каже „ Ама тоя чай нещо ми е много захарен!”. Още се колебае прекалено много ли ще закъсне и дали да не се откаже, за да не я чакат..Получава малко кураж, че може и да я изчакат и излита. В 8.40 разбира че се намира точно на същото място където е и Мирела заедно с Ралица, само те са е под земята в метрото, другата, чака на светофара отгоре! Единствените закъснели. Всички са там. Стърчат многоцветни приспособления за улесняване на прекарването в планината от всяка раница. Цялата маса започва да влиза в мъничкия автобус 5. От прозорците му тук таме се подават щеки, подмятат се салфекти, ядат се закуски – точно все едно сме на зелено училище. И тогава О, Не ПАК – някои се сещат, че са забравили да си вземат да ядат. Няма какво да се прави, ясно е, че никои няма да иска да сподели добре премислената си прехрана за деня. Момичето отива до шофьора и с умоляващ глас го пита дали случайно е възможно в Долни Лозен да има някакво магазинче. Той не иска да я разочарова по никакъв начин и по най-категорично и заявява, че трябва да има такова там. Когато Дони дочува разговора ,започва да му се къса сърцето ( той е добро момче и се трогва от проблемите по света и всички нечестни неща, които за жалост се случват!!!). Не трогнат, ами направо отдаден на проблема, заявява, че той ще и даде половин баница! Нали сутринта си е купил! Напрежението от автобуса спада. Олелията пак започва, шумкането и въртенето не спират. На една от спирките в последната секунда водачът в розова грейка и усмивка винаги на фейса казва „ Ама това е нашата спирка” и за -1 сек. всички се озовават извън досегашното обитавано място, така топло и бързо навъртащо километри. Къде си магазинчеееееееее! Там седи, с много учива леличка, която започва да търси даже и това, което знае че го няма, но за щастие шоколад и вода има, така че спокойно. По пътя нагоре се оказва, че има още 50 магазинчета и даже сладкарници и всички започват да влизат вътре и да не искат да излизат!! Някакси волята им надделява и продължават по пътя си. Стигаме до точката, където снегоходките трябва да влязат в действие. Позната суета. Ама от всички. Някои вече са гладни. Започва се въпроса за храненето – важна тема – кога и как, и с кого да ям, кой е ял, кой какво е ял, колко си ял, ама да ям ли верно сега? Решаваме да не ядем тук, на първата си стъпка, но това не пречи по нататък през 10 стъпки да се чува същото. Вървим..вървим, ама то си има пътека, снегоходките не е сигурно дали улесняват, но хората продължават да ги носят и да правят пътечката, за тези които нямат такива аксесоари. Фотоапарати-бол. Ама всякакви малки, големи, червени, с обективи, които по едно време някакси се озоваха върху един клек и по някакво чудо се задържаха отгоре, докато отдолу имаше мъничък тунел към бездънна пропаст…Притежателите им гордо ги използваха при всеки удобен момент!! Беше хванат дори и този, в който един БОК – спокойно не е митичен герой, просто каракачанката, излезе от манастирчето, през което минахме, и се метна върху едно момче, повали го и върху самия него му изяде сандвича. А иначе кучето беше красиво – голямо и добре гледано, въпреки че стопанката му крещеше след него „Лигльо!”. Манастира беше мъничък и току що ремонтиран и наистина много красив, а от двора му се откриваше гледка към цялото Софииско поле – снежно, мъгливо, близко и далечно, ние преджапахме през градината, за да идем до крайната и точка. Дони успя да намери къде е чешмата, просто пропадна там. Успя и чевръсто сам да си стане, защото всички седяха и гледаха и се смееха. Междувременно Пиро си оставя раницата пред вратата и добре си я закопчава, защото е пълна с ценни неща както си представяш, но по едно време се чува – „Пиро….раницата….кучето…. „. То просто си я отваряше и искаше още сандвич, ама не стана. Поседяхме малко, нямаше много време за губене! Нагоре започна да става по – стърмничко и след малко отъпканата пътека изчезна безвъзвратно. Сега ние трябваше да си я тъпчем. Но имахме си булдозерчета, които се задействаха още повече напред. По пътя се чуваха разни разкази за луканки…Шишетата от минерална вода започнаха все по интензивно да се разхождат по колонката. Дори по едно време имаше броене..странно, защото накрая се оказа, че сме 20, а ние бяхме просто 19. Имахме и културна лекция над един затрупан от сняг паметник. Богослов се постара ясно и емоционално да ни пресъздаде трагична история от миналото, която се е случила точно на мястото, през което минаваме. По-нататъка не ни чакаше нищо друго освен самия връх! Или както някой го кръсти – вр. Кюнец. Цанко моменталически се качи на кюнеца и видя най-яката гледка! Надолу вече беше по-различно, бяхме все пак хора изкачили вече връх! Велизар получи своя прякор – Мустака, на снимките ще се убедите колко му подхожда. Появи се една колонка и от нея се разнесе музика…Рок и обещания за Джаз, които явно значеха Уикеда. Така добре си повървяхме – 6 часа. Накрая започна да се чува лекичко недоволсване от тук и там –„ къде е тая барака, къде е тая хижа”, а после си стана съвсем сериозно – „ къде е тоя Пасарел!”. Имаше безброй разговори от вида  „ Абе, изгубихме се, нали”, „Ми не, ама само не знаем къде сме.” Ама това не пречеше да са доволни и на прав път всички. Имаше един момент, когато групата се раздели на 2. Част 1 седеше по средата на пътя ( представи си Еди Ведър за саундтрак, ама сериозно ) и сред полето чакаше. Мина доста време и започнахме да се чудим къде са другите, ама толкова беше студено, че не можехме да им се обадим, за да не ни измръзнат ръцете. Та затова си седяхме и си чакахме, чудейки се дали не сме се усетили как са минали напред. Ама те се появиха и краят е щастлив, защото бяхме точно преди самия Пасарел. Всички щастливи бързаха напред и понеже беше заледено под тях в коловозите, издълбани от коли, постоянно падаха и се хлъзгаха. На гетите на Илиян се появи нарисувано от сняг лице – беше Джими Хендрикс! Ама само половината, защото другата половина беше в мрак ( в случая синя, защото такива му бяха гетите). Стигнахме ние и баш на центъра изпаднахме в колебания – имаше избор от всичките му страни, започнахме да влизаме ту в едната, ту в другата кръчма, намиращи се от двете страни на улицата. И който влизаше се подаваше от вратата и се провикваше –„Тука има шкембеее” , „Ама тука има местаааа”. Ама дилемата приключи бързо, защото се оказа, че в единствената кръчма , освен барчетата-кафета-магазинчета около нея, няма място за повече от 1 маса хора, така че влязохме ние в кафето и имахме шанса да ядем шкембе на бара! Бири, заспали хора, червени бузи.. някой решиха да си сменят тоалета – изсипаха си раницата на земята, ама точно до обувките и калта и си подбраха нужните дрешки, заключиха се в кенефа и после пак се връщаха, правейки се че са си същите. Тук имаше дискусии по всякакви сериозни въпроси и то в размери, надминаващи разговорите по пътя – така, както казват – по задълбочени. Някои пък получиха критика за тона им. Така и не се доизясни кой е прав и кой не е и има ли изобщо такова положение. Но в крайна сметка наядени, още по – заспиващи, пак се натъпкахме в рейса, само че сега минахме от място, където прекалено много градски хора се качваха и се чудехме къде да ги слагаме, за да може раниците ни да си седят по седалките. Като стигнахме в София установихме, както всеки път, колко е странен преходът от планината в града, даже и за пременените! В метрото стана обмен на кулинарен опит, който тепърва трябва да се види дали е бил полезен! Бавно групата вече се беше поразпаднала, по разни точки, просто някой махваше с ръкавичка и повече не бяхме с него (ако той разказваше, щеше да каже как повече не е бил с нас). Определно има много неща, които не са включени или не са много важни (дотук всичко е!), или ще се сетя по-нататък!

Илияна Матова