„Предстои вело-походче по Русенски Лом – ще се включиш ли?“. Не ми трябваше повече от един миг (сиреч премигване с очите), за да усетя как сякаш цялото ми тяло искаше да изрече буквите „а“ и „д“, но в обратен ред. Не само роднините ми в района, които не бях виждал от две години и половина изкочиха като фактори, пред които и да исках, нямаше какво да кажа за отказ – смяна на колелцето, дългоочаквана разходка из скални манастири, завръщане до Бяла и Янтра и пускане (този път покрай нея) по течението й, спане с brand new бивак-сак и т.н. Както и няколко по-лични мотива.

Уикендът наближава, бях помолил да ме държат в течение кой ден от седмицата сме, за да изпълня задачките, които бях поел пред себе си и останалите във връзка с пътуването и май всичко се получи…Петък идва, събиране и опаковане на багаж 4-5 часа преди пътуването, 2 часа сън и на педалите!

Ден 1

Нова ЖП Гара, пътуване, Данита спи, асоциации, бързо спускане, Янтра, футбол, вечеря в местното училище, падащи звезди;

Няколко минутки преди международният влак да тръгне (без закъснение) се събираме, минали през странно обновената част на Централна ЖП Гара – София. С интерес наближаваме последния вагон на влака, когато виждаме, че вече няколко велосипеда си стоят кротко закопчани с катинар за вратата, сякаш казвайки ни: „Сори, нашите карачи дойдоха по-рано и заеха местата, които си мислехте, че ще бъдат ваши“. Не чакаме много и след секунди се отправяме към началото на композицията. Единият кондуктор се провиква да се качим във втори вагон, но някакси не звучеше примамливо и се настаняваме най-отпред, блокирайки изцяло външното и вътрешното пространство на първата тоалетна. Отвън четири велосипеда, вътре един (със свалена предна гума), дисаги и раници вече по установените законови за тях места и се настаняваме на празните места на сантиметри от велосипедите ни. По голямо нареждане – здраве му кажи! С тръгването на влака водачката ни Данита умело се настани, полегвайки на две места и приятно (за други, търсейки свободно място – не толкова) си задряма, преминавайки в дълбоко непробуден, безшумен и нехъркащ, предизвикващ единствено усмивки на лицата и в душите ни…3-часов сън. Според думите й нямало много желаещи за тоалетната, която бяхме завзели и умело окупирали. Всъщност, върнахме не малка част от спътниците ни в общото купе, насочвайки ги мило с думите „Май няма да може да се ползва, идете до другата, съвсем наблизо е“ и усмихвайки се с възможно най-непринудения си и глуповат фейс, в това число главно пенсионери, залитайки на всяка своя втора крачка от движението на влака (и от годините си), също така няколко по-млади спътници, а за капак – една бременна! Последното определено не го очаквах и явно очудването ми се е било изписало на лицето ми, защото милата женица усмихвайки се културно и скромно каза, че няма проблеми и ще отиде в другата, която предполага, че е наблизо. Искрено се надявах скоро да я видя да се връща оттам – през три дълги купета, преминаване между двата вагона (като на едното място аз едва успях да отворя вратите) и най-различни багажи по пътеката някакси бях спокоен, че тя няма да роди преждевременно, но тогава вече ми стана малко неудобно. Ами да имаше фургон тоя МБВ, там щяхме да ги складираме тия пет двуколесни превозни средства!

Новосформираният паркинг + стая номер 00

По пътя си поговорихме и поиграхме доволно, като акцентът май ще остане върху вело-туристката Еличка, която за думата „шапка“ реши да даде асоциация думата „шапо“. След няколкоминутния смях се оказва, че грешката е вярна – изписването на френски не прилича на нищо познато и общо с българксата „шапка“ (chapeau – б.авт.) и дружно я оправдаваме. След още известно време игра и събуждане на водачката стигаме нашата гара – село Борово, си мисля аз. Поправка – град Борово (световноизвестният олимпийски шампион на троен скок Христо Марков е родом от гр. Борово. Той е почетен гражданин на общината – б.авт.). Слизаме от влака и започваме без да чакаме много-много с карането. Започваме и то как! Няколко километрово спускане до Бяла, което ни хвърля в екстаз, а ние умело прикривайки емоцията си, бързаме да продължим към моста на Колю Фичето. Голям мост, голяма красота – определено не е бил следобедната му игра (Беленският мост се смята за постижение на българското възрожденско инженерно-строително и архитектурно изкуство, а работата по него започва през 1865 г. и завършва през 1867 г. – б.авт.). Оттам тръгваме по течението на Янтра, а при мен нахлуват отляво и понякога отдясно спомени за каяците, които правих там преди 4-5 години. По-скоро май отляво идват тия спомени…Вече сме зарибени на макс от гледките, а не сме видели още главните „скални виновници“, за да разберем що е то да останеш без думи. Караме точно до реката по ремонтиращ се четвъртокласен път, имайки удоволствието да минем първи по току-що нанесен и прегазен с валяк нов, черен, димящ, мирищеш, цапащ гумите ни асфалт. Къв офроуд, кви пет лева, тук е по-яко от магистрала! Въздухът също е горещ, помагайки на тялото ни да се освободи от част от токсините си чрез добре познатата ни реакция – потене. Явно всички тайно сме се надявали това да не ни докара рак на кожата и да не позволим на токсините да изсъхнат върху нас, защото след известно време доволно каране в наше дясно виждаме селска крайпътна чешма с 5 до 7 метрово корито за водопой. Нашето стадо използва мястото за баняне (баням се – простонароден израз за „къпя се”, характерен за Шопския край. Използва се и на шега). Навярно заради размера на коритото Еличка отново се включи, но този път индиректно – каската й се оказва чудесен заместител на тенджера или канче и всички поред се измокряме отгоре надолу с ледената изворна, леко лъхайки на тиня чиста вода! Някои се измокриха по желание, други бяха изненадани…:)

Стаси се изненадва сам 🙂
След още няколко километра кеф стигаме крайната ни цел за деня – село Ценово и въпреки, че и то е община – все пак си е село. Дотук всички доволни, свежи и зарибени за предстоящото…и настоящото. Пристигайки в Ценово установяваме, че културната програма за деня е свършила. Ние се надявахме да се включим в някое-друго хоро (особено след практикуването на „Елено моме“ в парк „Баня Лозенец“ дни преди похода), защото идването ни съвпада с датите за провеждане на фолклорния събор „Ценово пее и танцува“. Май са изпуснали да уточнят „през деня“(Съборът „Ценово пее и танцува“ е част от националния календар и във връзка с деня на обявяването на незавизимостта на България. Той се провежда всяка година през месец септември. Съборът няма състезателен характер – б.авт.). Вечерна културна програма липсва, но спортна – не. Стаси и аз забелязваме наскоро открит изкуствен футболен терен на малки вратички и след не повече от десет минути бяхме по спортни екипи и маратонки (за бягане) загряващи около оградата, надявайки се да намерим място в тъкмо формиращия се футболен мач между местните младежи…и деца (вратарят на „нашия“ отбор бе на не повече от 9-10 години). Слава Богу, място има. Местните се оказват със завидна техника и бързина, че чак се поизморяваме и изпотяваме доста доволно, вкарваме по някой-друг гол и на здрачаване се поздравяваме с всички съиграчи и си казваме по едно дружелюбно „Чао“. Нашият вело-състав се събра напълно след около час на вечеря около терена – той на всичкото отгоре е с нагласен автоматичен датчик за пускане и спиране на осветлението, та ще ползваме полянките и светлината около него за осветена трапеза. По-късно част от компанията използва същите тези полянки и за хотел „Безброй звезди“, съзерцавайки и размишлявайки под „падащи звезди“ (частици, които навлизат в атмосферата ни с доста висока скорост, светят за кратко и изгарят, преди да достигнат Земята).

Ден 2
Първо утро, първо ХС, Т-образно кръстовище, първа дезориентираност, слънчогледи, ябълки, устие на Янтра, о-в Батин, могили, Ванчето;

Първото ни утро в Дунавската равнина е слънчево и бананено. Част от групата лееко се успива и пътешествието продължава с 30-40-минутно закъснение от предварително стратегически планирания тайминг. Няма драма – не гоним график, а задоволяване на потребността от положителни емоции. Отново сме на път и отново пътят започва със скоростно спускане по чист ненатоварен асфалтиран път! Ето идея за надъхване – пътят те зарибява от сутринта до обяд, а след обяд те държи мисълта за следващото сутрешно спускане! Въртим умело през селата и пълним дълбоко и свободно дробовете. Чистият въздух ни освежава, не ни трябва сурово какао, а поля, хълмове, флора и фауна. Не ни трябват кафета, а гледки хълмисти. Последното е в изобилие и понякога караме в пълно мълчание въпреки равнинния терен, бидейки „тук и сега“. Сякаш по този начин бихме се вписали по лесно в Природата и живота на растения и животни около нас, въпреки че с превключването на всяка скорост имам чувството, че сме герои от „Траснсформърс“ – звукът не ми напомня нищо природно и естествено, но с усмивка подминавам поредната нахлула в главата мисъл и се впускам отново по течението на немисленето…
Този път планът ни е да направим малко крос-кънтри. Чрез принтирана карта от Гугъл водачеството го поемам аз и тръгваме по стръмния баир покрай гробищата на село Беляново! Нищо страшно – нито баирът е дълъг, нито гробищата опасни. По-скоро моето водачество се оказа такова. Покрай раз- и неразорани ниви маршрутът трябваше да ни отведе директно до село Батин (на български ударението е на „а“, а на турски – на „и“. Или обратното…), пропускайки делтата на Янтра в Дунав. Чудехме се дали да го направим това с делтата, та решихме да караме и каквото стане. И то наистина така и се оказа. Дружно се наслаждаваме на жегата, прахоляка и черния път и търсейки рядко срещана сянка се опитвам да разбера къде сме и накъде трябва да хванем по многобройните отбивки и вливащи се коларски пътища и пътеки. Честно казано, в първата 1/3 от маршрута, че и повече, бях сигурен къде сме – всичко си беше екстра, но май на първото черно Т-образно кръстовище трябваше да направим десен завой.

Т-образното…
Това го разбрахме по-късно, защото в един момент вече бях сигурен в нещо друго – че не сме на пътя за Батин. Единственият GPS е телефонът на Стаси, който заяви, че излизаме именно на мястото, което се чудехме дали да пропуснем – устието на Янтра в Дунав до село Кривина! На това не му казвам объркване на пътя, а подарък и навигация от Вселената! Колко добър начин да изляза от ситуация…Всъщност, нашият нов маршрут се оказа и най-високото хълмче в района, което само по себе си означаваше поредната доза панорами, а също така за първи път видяхме Дунав, след което веднага някой даде идеята да се снимаме. Супер стана, нищо че на самата снимка Дунав всъщност липсва, а фокусът на снимката е върху тревичките на 20 см от фотоапарата, докато ние стоим по 10 секунди замръзнали и позирайки с усмивки пред него.

Поздравяваме се с шофьорите на трактори и комбайни, които орат покрай нас и правим ново суперско, този път и суперско-прашно спускане! КеФ! Ако не бяха дисагите, да съм го взел още по-бързо…Преминаваме през селото и директно към устието…По пътя към реката попадаме на поредната находка – нива необрани слънчогледи. Бях решил да не си взимам никакъв тахан за похода, но количеството суров слънчоглед, което изядох мисля, че определено успя да замести 1/3 или повече буркан.Грабваме по една (някои по две) пита слънчоглед и скоро стигаме до самото устие…и хижа „Старият сом“.

За какво са ни пици, като има пити?
Хижата не се поддържа, но ни позволи да позяпаме от нейната тераска. Спокойните води на Янтра и Дунав се обединяваха пред нас, чапли и други речни птици ни заобикаляха и тук за пореден път усетихме.

Природата! Красота!

След известно време решаваме да си прекратим удоволствието и да се пуснем в неизвестното – трябва да има път покрай Дунав до село Батин. Точно тогава от храсталаците и джунглата около нас се появяват някакви си мъж и жена, които ни упътват. Известно време се полутахме, та се оказа, че в крайна сметка трябва да се върнем по същия път, откъдето дойдохме и оттам пак по асфалт. Еми, ОК.
Влизаме в Батин и търсим място за хапване за част от групата. Уж намираме такова, но се оказва, че освен, че е неделя (?!), там не предлагали неща за хапване и гладните се налага да вадят провизии. Това май си беше добра идея, тъкмо и багажът да олекне! Междувременно откриваме, че зад въпросното заведение/магазин има чудесна запусната градина с още по-чудесна и запусната жълта сладка ябълка! Не чакам разрешение от собственичката, тъй като веднага виждам, че немалко ябълки са изгнили на земята и други такива – на дървото. Първо хапваме по една-две, после решаваме да вземем повечко и вече да попитаме „Дали може“. Може, може…След половин час почивка обрахме почти всички останали ябълки от дървото, дадохме една част на собственичката, която неспирайки да се смее ни обясняваше как никой не ги яде, как не иска да вземе (все едно не са от нейната градина!) и ни ги пробутваше всички. Поговорихме и с няколко местни жители, естествено добри хора изглеждаха, поне готови да помогнат!
Хора, ако някой от вас отиде в село Батин (без значение къде слага ударението) задължително да иде на беседките, от които Дунав, о-в Батин и Румъния се виждат буквално под нивото на краката ти! Това беше една от гледките, спиращи дъха (не, че и сами не си го спираме). Толкова е добро, че решихме отново да починем доволно, подкрепяйки се със суров слънчоглед и домашни ябълки. До края на вечерта стигнахме до Две Могили, където по-късно вечерта посрещнахме още една велотуристка – Иванинка – каската й ни помогна да я забележим отдалеч. Тук ще запомним как и на отиване, и на връщане от гарата главно се спускахме..Интересно, нали? Няма да обяснявам, който има интерес може да посети могилите.

Ден 3

Трето сутрешно спускане, поредно търсене на пътя, офф-офф роуд пътека, пещера, братовчеди, гасене на пожар, теглене, крепост, голям човек;

Сутринта тръгваме що-годе по график и…отново спускаме!!! Взимаме 5-6 км до Пепелина за отрицателно време, там разпитваме и се захващаме да търсим пътеката до пещера Орлова чука. Няколко човека ни посъветваха да не минаваме оттам, защото имало трева до кръста, а и колелетата щели да ни затруднят. „Да, добре, мерси“ и газ нагоре. Знаем, че някои хора преувеличават понякога. Всъщност, наистина пътека нямаше, трева обаче имаше и то вярно до кръста. В един момент след 15-минутно лутане стояхме до ръба на скалата, под нас си криволичи с поредния изумително красив завой, прорязващ скалите и даващ дом на хиляди същественца каньон от река Черни Лом и имахме предложения за тръгване във всяка една от посоките на света от различни хора в групата. Не знам доколко е добре това да го споменаваме, с оглед факта, че сравнително често ходим по баирите, някои ходят и по по-диви места, а на всичкото отгоре имахме и GPS 😀 Както и да е – отстрани гледката е била…веднъж! Стоим трима и всеки убеждава другия да поеме в различна от останалите посока! 😀 В крайна сметка решихме да поогледаме района, разделяйки се – имаше видимост, имаше обхват и поехме. Решихме да потърсим маркировката по едно от разклоненията 150-200 м по-назад и изявих желание за доброволец. Тръгнах с колелото, но в един момент го оставих, защото се усетих, че ми пречи и реших да потичам – и без това бях с раничка за тичане. След няколко минутки обикаляне на една от скалите по земята пред мен изникна маркировка. Огледах се да запомня къде съм, звъннах на другите и поех назад. След това стигнахме и подминахме мястото, което бях открил по някакъв неясен усет и подължихме напред. Това вече си беше една от най-гъсто обраслите пътеки, през които съм минавал. Ванчето не спираше да гази, сякаш караше някоя от машините видени по-рано по нивите, а клонаците, тръните и копривите отвсякъде не спираха да ни поздравяват за добре дошли на тяхна територия. В крайна сметка излязохме до хижа Орлова чука невредими, завързахме велосипедите с новите катинари и въжета на клуба и се отдадохме на гледката…Май вече няма смисъл да описвам и да се напъвам за неизползвани до момента синоними, просто си заслужава отвсякъде да се посети това място. Пещерата е най-дългата в България, отворена за посетители, а екскурзоводът е повече от шеговит…Последва тръгване към крайната ни цел за деня – село Червен (ударението на „е“). На път минахме през село Кошов, аз се видях с братовчедите ми и стринка ми, които брулеха орехи и след лек обед ни упътиха по новото ни ХС изживяване – пътеката по Черни Лом до Червен (ударението отново е на „е“).

Позьорщина в Кошов.
Самата пътека започва от двулентов асфалтиран път, преминава в черен покрай няколко вили, продължава в още по-черен покрай няколко ниви и все по-обрасла наистина стига до подножието на самата крепост.

Да, това е пътеката…
По пътя, обаче се случиха няколко ситуации, които няма как да не се включат – карайки, пазейки равновение в неравните обрасни с коприва, тръни, храсти и треви коловози изведнъж се озовахме пред току-що разгаряща се тревна суха маса! В първия момент се запитахме какво е това, някой нарочно ли го е запазил, имаше време за едно-две оглеждания, секунди мълчание и най-накрая някой каза „Абе, дай да го гасим, бе!!!“ и набързо скочихме от колелата и пак буквално скочихме върху огъня! С крака го изгасихме и започнахме още по-очудени да си бръчкаме мозъците. Всъщност, не беше безцелно, защото се оказа, че науката за формално-валидните умозаключения (наричана оттук нататък ЛОГИКА) не ни е чужда. Видяхме следи от гуми в неотъпканата висока половин метър трева+тръни около нас, личеше си как някой просто е завъртял няколко кръгчета и най-вероятно си е продължил. На едно от местата, където тревата гореше, пък се виждаше как най-вероятно там бяха въртяни гуми, в следствие, на което най-вероятно бе възникнало мини-пожарчето. Добре, че си беше мини – суха трева наоколо – бол! Сетихме се, че част от групата е видяла малко камионче да минава по този път преди нас още по асфалта, което допълни картинката, защото първоначално предположихме, че е било АТВ, въпреки че не се бе чул шум от него…Както и да е – продължихме напред и след 2-3 ниви видяхме въпросното камионче паркирано, а до него 2-3 души, вадещи картофи. Решихме да ги информираме за това, което видяхме, за да са наясно какво е можело да стане, ако са те. Казаха, че не са те, но ни благодариха. Мисля, че беше добро решение да говорим с тях. Следващата интересна случка беше след около 30-40 мин – колелото на Калата завърши своя преход или по-точно за единия му курбел! Незнайно как той се беше откачил и буквално си падна, след което разбрахме, че една от частите липсва и дори шутовете на Калин не успяха да допринесат за правилното сглабяне на курбела без въпросната част. Върнахме 50-60 метра оглеждайки района, както Стаси каза „10 очи виждат по-добре от 2“, но се завърнахме без частта. Уж не ни оставаше много до Червен (ударението!!) и Калата каза, че ще бута колелото. Доста прилично темпо извади, защото не сме го чакали, а дори в немалка част бе и пред нас. Не сме и бързали, де, все пак теренът и целта ни да опазим дисагите здрави очертаваха скорост от няколко малко км/ч 🙂 При едно от настиганията ми на бутащия неуморно колелото си Калин решихме да изпробваме нещо неизпробвано нито от мен, нито от него до момента. Много пъти съм возил хора на колело, аз съм се возел, карал съм също по две колела наведнъж (снощи за последно, дори си говорех и по телефона междувременно:D), скокове, задни гуми, downhill, не знам какво си, но само бях чувал истории за дърпане с колелета. По-удобен случай нямаше! Извадихме въже, перфектен възел (евала, Кала), единият край на седалката ми, другия на рамката му и газ! Наистина другите се забавляваха с това, че се дърпаме (както и ние, де), но това се оказа чудесен начин да ускорим придвижването си! До края на пътеката наистина не оставаше много, по едно време дори излязохме на асфалт, а преди това дори успяхме да изпреварим част от групата!

Теглене със синьо въженце.

И така до средновековния град-крепост Червен!

Крепостта, гледана от отсрещния хълм..
Горе е отворено за посещения денонощно, ние лично доста точно го усетихме, защото се качихме през деня, а слязохме през нощта. А там…там най-накрая се запознахме с човека, давал ни наставления, упътвания, съвети, насоки по телефона през целия път без да знае къде сме – Мишо от Русе. Мишо успяваше да ни упъти по ориентири от типа на „Тук сме в гората по пътеката, където едни скали са много високи“ или „Ей точно до брега на реката сме“, както и „Някъде там сме горе-долу“. Мишо е Човек.
Вечерта прекарахме в неговата къщурка в селото и на фона на виещите чакали и режехме доволно домати, чушки и лучец за салатка. Поговорихме доволно, понаучихме още нещо за този непознат за нас край от тази непозната за нас страна България и полека-лека всеки пое в някакъв момент към състоянието, необяснено от нАуката (но обяснено от Кастанеда), присъщо за повечето бозайници, птици, риби и за някои безгръбначни, характеризиращо се със забавяне на дейността на тялото и организма, а именно – съня. Някои на открито – други на закрито, някои на легла – други на под, някои на тъмно – други на светло.

Ден 4

Тръгване, скални църкви, Иваново, схеми, влак, стоп, София;

Последния ден вече е за скали! Оказва се, че покрай Червен има по-слабо посещавана църква, което доста ни привлече. Метнахме се отново на двете гуми и…надолу!!! Четвъртия ден започна с четвърто спускане! След крепостта и на още няколко стотин метра по реката има полусрутен мост и…яко храсталаци. С ръкавици и лозарска ножица пръв крачи нашият нов-стар водач. Не беше чак за мачете, но имаше какво да се подкастри, определено имаше.

Дани щеше и сама да се справи, аман от кавалери…
Самата църква е незабележима, ако не я знаеш. Мишо ни заведе до горе и ни разказа и показа как са ги строили, какво са представлявали и други подробности. Съставът на скалите в района е позволил през 18-19 век хората да се потрудят доста, за да изкопаят тия чудесий. Били са слагали и дървени конструкции, които да служат за стена и затваряне на помещението. Изписването и обрисуването бяха доста добре запазени. Мисли, мисли…Планът ни продължи с посещение на Иваново, гарата му, хранителните му стоки и спускането (!) към местността „Писмата“, където са Ивановските скални църкви. Тези църкви са един от 9-те БГ обекта в списъка на ЮНЕСКО. Мисля да отида отново, но с планирано повече време около тези места, едва ли ще сгреша, а и вие, ако не сте ходили.

Там църквите и останалите помещения образуват манастир. Пътеки през скалите отвеждат до билото на скалата, а там…си помълчахме малко.

крайната схема беше: едно колело и колоездач тръгват по пътека към Русе, трима велосипедисти с колелетата с влак към София, две колелета в колата на Мишо към Русе, а оттам с куриер до София. Останаха още двама колоездачи, които станаха стопаджии, хващащи директен стоп до съседния квартал, в изключително приятната компания на шофьорът ни Иво и с много общи теми, взаимно надграждане и смях – набързо back in the city.

Някои моменти ги пропуснах, разбира се, само може би е добре да отбележим, че в Две Могили имахме и басейнче на разположение, wi-fi, както и дърво с перфектни сини сливи! А, някой се обадил – а, двойка на целия клас!
Извинявам се предварително и за използването на различните времеви форми, знам, че малко не ми отива.
Засегнати са само част от случките по време на похода, повечето време преминаваше по пътищата между селцата. Страната ни е в супер доброто георграфско местоположение, а в тази част е голяма дивотия и спокойствие, естествено!
Благодарсноти към цялата компания и на следващото събитие да сме още по-голяма група – есента е супер период за ново умерено-емоционално, развлекателно-разнообразно, физически-натоварващо вело преживяване.
П.п. А какво прави little bye-bye по пътя обратно към София…?