Из приключенията (Рила и х. Мечит)

Етикети:,

Categories: Пътеписи

Будя се по необичаен начин от звуците на диск, надписан: Tayo Cruise. Будил съм се и по далеч по-ужасяващ начин. На долния етаж брат ми вече е станал и припира в просъница да тръгваме. Последва последен формален преглед на багажа, завъртане на ключ, ръмжене на двигател и пристигане на автогара “Юг”. Нищо не се е променило от последния път. Eдинственото „южно нещо” си остава името на гарата.

Малко цвят и свежест привнася групата от енергични младежи, която заминава за Рила. С изненада заключвам, че и аз принадлежа към нея. Общо петнадесет (словом) човека се натоварваме в 3 коли и хващаме пътя за Говедарци. Най-вероятно е имало шеги и закачки в колата, но не си спомням особено. Завой след завоя и после пак завой, май ги зная до един. Изневиделица язовирът се стеснява до река Искър, пътят ни изплюва в Самоковското поле и Рислкият масив се ширва в далечината. Чукарите се впиват настървено в небето, а  небрежният ми опит да преброя облаците завършва с нулев резултат, няма нито един. Обещаващо начало, предполага хубав тен, клонящ към трайни кожни изменения.

Срещата с останалата част от групата е в края на село Говедарци, което сякаш започва да просперира малко от малко. Поради някои обстоятелства екипажът на нашата кола очакваше да пристигне последни и да тръгне на часа, но действителността се оказа друга, една кола липсва. Оказа се, че са се загубили. Почакахме и после почакахме още малко, нямам представа колко. Времето стигна да обсъдим фундаментални житейски истини и външната политика на кралство Джибути, под акомпанимента на диск, останал в колата ми неясно откога. Част от групата използва момента да попълни запасите се в магазинчето наблизо. Аз лично си закупих четка за зъби от 1 левче. Все още си я ползвам и като цяло съм доволен от инвестицията. Този епизод се окончава с три кози и плаж на асфалта.

Известно време по-късно, под бурни ръкопляскания се появява и последната кола и заедно се отправяме към изходната точка на маршрута. Иглолистна гора, предимно смърч, и тесничко каменисто дере ни отвеждат по средата на ски пистата, a сетне коларски път, напредваме към хижа Мечит. Момчил води групата доста напористо и част от хората трудно влизат в крачка. В резултат на което, стигаме за половината от обявеното в пътеводителя време. Хижата е разположена към горната граница на гората, малко преди клековия пояс и сърцето на парка. Би следвало да кажа, че е живописна област, ама не е баш. Поляната пред зданието е населена с леля  и две деца. По-малкото е момиче на име Ерика, което страда от неизчерпаем запас от енергия, която съвсем съзнателно влага, за да прави живота на леля си по-труден – сделка добра и за двете страни.

Навлизаме в парка под зоркия поглед на горски стражар, който охранява пътя. Страхотна хрумка, дано не пуска моторизирани нагоре. Плавно изкачване през клековия пояс, удавено в боровинки и малини, (за ужас на водача) ни извежда на билото. Открива се доста прилична гледка към южната част на планината. Мусала доминира. Почиваме на превала и поемаме по пътя на Цар Борис към седловината Кобилино бранище.

Набързо се отбихме до връх Мечит, за да обядваме, така де. Докато предъвквах сухия сандвич, с взор отправен към необятната рилска шир, си представях как цялата тази величествена гледка е резултат на милиони години геоморфологични процеси.. Прахосничество. Спокойно биха могли да намет великан с кон и плуг, който да издълбае долините. Отбелязвам си да пусна оплакване в няколко религиозни храма, когато се върна в София.

Времето сред тези чукари тече подобно на парче маджун. Разтегля се до бавността на средиземноморски следобед и се свива обратно с писък на скоростен влак. Смяната между горните състояние се случва без никакво предупреждение и редовно се оказва, че времето за вечеря е отминало преди 5 часа. От тези разсъждения ме измъква безсмислен спор за посоката. В крайна сметка изкачването на върха остава за друг път и групата се отправя към седловината. Най-накрая – вода! Пил съм и по-добра, но останалите казват, че е става за консумация. Опъваме палатките в подножието на връх Водни чал и започва едно ядене. Отново. Лагерът прилича на разхвърляни по поляната шарени и модернистични носни кърпи, между които сноват свежите членове на групата.

Тази чергарска идилия не е достатъчна за завършек на деня и малка част от групата се отправя към връх Водни чал, за да погледа залеза. Скоро пътеката ни отвежда на по-обзорно място. Слънцето залязва точно в гърлото на долината на Рилска река отвъд Струма. Последните кървави лъчи ваят рилските скали… Това вече е завършек на деня. В лагера цари оживление и обичайните заподозрени дигат шум до небесата, страхотен фон за разговори и състезание по палене на огън с неконвенционална запалка.

Дори не казвам лека нощ, струва ми се безсмилено, няма как да е тежка… Заспивам с мисълта за хладно утро и красив изгрев. Сметките ми се оказват криви и се будя потен доста след изгрева. Отново брат ми раздава правосъдие, започва да се случва твърде често… все пак решавам да се направя на послушен и се измъквам от палатката.

Така започва ден втори. С доста добро темпо подминаваме Поповокапските езера и спираме в подножието на върха, за да… хапнем. Здрава храна – здрави крака, както е казал поетът. Вече сме в царството на дивите кози. Стръмни склонове и отвесни скали напират от всички страни, за да затвърдят суровия облик на планината. А между тях подскачат петнайсетина човешки кози, радост за окото. От върха се открива гледка към Страшното езеро и един куп други неща, които няма да описвам, но и те изглеждаха страхотно. Пъплейки с подобаваща скорост започваме да изкачваме Купените, кой от кой по-прекрасен. Следва билото на Ловница, издължено като гръбнак, а в далечината Мальовица. Държа да отбележа, че на заслон БАК спряхме за почивка и май никой не яде нищо, което си е историческо събитие в рамките на този преход.

Тичешката се добираме до ЦПШ и всеки захапва така мечтаната бира. Следващото препятствие е да се добреме до колите, които отстоят на поне 15 километра. Набързо сформираме група с останалите двама шофьора и се отправяме да хващаме стоп. Стопът изначално не ми върви. Сигурно палецът на дясната ми ръка е антипатичен. Този път обаче, не се занимавам аз и хващаме първата кола. Май не избрахмe най-доброто място да слезем, защото се наложи да прекосим измамно малка поляна. След 40 минути газене на отдавна окосена трева сме в колите.

От Георги Блъсков 🙂

Вашият коментар