Паскал – х. Момина поляна – Антон

Спя нервно, будя се често или просто ми се иска по-бързо да дойде сутринта, вероятно е точно това – усещал съм, че ме чака един прекрасен уикенд.

 

Прогнозата за времето е перфектна (надали някой, който ме познава ще се изненада, че съм я гледал неколкократно). Пътувайки с трамвай към гарата пресичам Витошка и на юг виждам съвсем ясно Черни връх (реално не точно Черни връх), огрян от изгряващото слънце, цветове са ярки, няма кьораво облаче и усмивката вече е на лицето ми, макар че съм още в София.

 

Без проблеми хващаме бързия влак, нашата спирка е Пирдоп. Разговорът във влака е доста оживен, но как може да е иначе – нали Цанко е наблизо J, съответно пристигаме без да усетим. Разбира се, на гарата ни чака Илийката, тук трябва да отбележа, че още десетина дни преди събитието, когато каза, че е свободен и ще дойде, всички много се зарадвахме и гледахме вече по-скойно на иначе не толкова лесния ни план за зимен преход. И така след малко туткане, чакайки закъснели коли от София, поемаме към Балкана или „По най-дългия и труден път до там, където нямаме работа”, ама ние това си го обичаме. Ходенето не е много тежко, но е доста топло, постепенно обаче всички се аклиматизират, закъснелите от София ни настигат и пълно коплектована нашата група стига за 2 часа до хижа Паскал. Хижата изглежда доста приятна, което допълва нуждата ни да похапнем на припек на терасата. Някои се бъзикат с басейни, плажове и хващане на тен (никой не подозира въобще за тена, който ще придобие … или поне аз никога не го очаквам). Така събрали сили, поемаме по стръмния път към връх Паскал, тук трябва да отбележа, че почти всички разполагахме с пълно снаражение от екипировка за условията (снегоходки, щеки, обувки, очила и т.н.), някои се чудеха за какво са им тия снегоходки, като по пътя до сега да е имало на места само по педя сняг – по-късно ще разберат. Качването от хижата до върха не е за подценяване, представям си, ако имаше повече сняг (сигурно и заради това Илийката се чудеше в началото дали ще успеем да стигнем по светло), но за наше щастие сняг почти нямаше засега и въпреки продължително качване след два часа бяхме на връх Паскал.

 

Пъкленият ми план започва да се осъществява – идеята ми беше, като обмислях събитието, да прекарам, колкото се може по-дълго време на билото, предимно от носталгия към лятото и великото приключение наречено Ком-Емине, тогава в тази част имахме също толкова перфектно време и много исках да се върна и зимата.

 

Просто идилия, имахме уникалния късмет да е почти пълно безветрие, ясно, слънчево време без кой знае колко останал сняг да ни пречи. Пред нас се откриваха Рила, Средна гора, Старопланинското било на запад, та и чак връх Косица в далечината. На север имаше само една права линия на хоризонта – там някъде е и Дунав (легендите гласят, че при ясно време се виждам от там, но не спираме да вярваме, защото времето може и да е по-ясно – поради силното слънце видимостта не е точно перфектна). Снимки, усмивки, ядене, на никого не му се тръгва, но все пак имаме още не малко път до хижа Момина Поляна. Поемаме по нашата любима маркировка на изток, към морето, е този път няма да стигнем толкова далече, без това и морето няма да е чак толкова гостоприемно през март месец. Малко по-напред част от групата се отделя – няма да споменавам имената на отцепниците, но поемат пътя за Антон, без да знаят какво изпускат. А, преди това сложихме и снегоходки, не че имаше нужда още, но нали ги носехме, поне да са на краката, а не на гърба. Скоро пред нас се откриват и връх Тетевенска Баба, Вежен, също и перките на Васильов лъсват на отсрещното било на северозапад (за пореден път казвам на Веси – трябва да отидем там, чувал съм, че е супер… сигурно съм досаден). Та, покрай връх Картала поглеждаме надолу – от тук е нашият път, но вече съвем не е така безснежно (от желоните се поддават около 20-30 см на места). „Братята и сестрите” или Веско и Мария са единствените без снегоходки, остават накрая на групата (а тя вече наброява едва 13 човека) и въпреки това потъват сериозно, но все пак се справят геройски, а и пътят ни до хижата не е много. „А това утре ще го качваме” вероятно е в главите на повечето от нас, ама сефте 😀 Така без проблем, към 5:30 бяхме в хижата посрещнати от хижаря и кучетата, които си били прегризали каишките и сега се мотаеха волно из района за ужас на някои.

 

Планът на „Братята и Сестрите” да спят на палатка беше осуетен от Неси (това не е митичното чудовище от езерото, а хижарското куче), не че беше лошо, ама в играта си не се знае дали няма да закачи палатката. За съжаление, след тежките януари и февруари на хижата не е останала храна, а ние горяхме и последните дърва, но най-важното беше там – казанът с чай беше пълен и безплатен, столовата топла.

Оставащата част от вечерта на всички е ясна – ядене, извадихме да си мерим ракиите (тук хижарят направо ни застреля с една кайсиева), успешни и неуспешни опити за „Убиец”, стандартните разговори за маса с 3-4 вида ракии върху нея и разбира се истории от отминали планински приключения. А, да не забравя … алармата на телефона ми е нагласена през 30 мин да ни напомня, че печката в стаята трябва да се наглежда и да се пълни с дърва. И така към 12 вече всички сме по леглата, печката е заредена до дупка (това и стига за около 40 мин, ама одялата са много). Все още сме останали още 4 човека будни, Гонзо ни разказва истории от „тяхната група” на КЕ. Скоро сме заспали(или поне аз така си мисля), а и печката малко след нас.

 

На сутринта се оказва, че единствената незамръзнала чешма е замръзнала :D, но малко след това намираме друга, която е тръгнала, има време за малко тенис на маса, ядем, оправяме се и към 9 без 10 (късно) казваме чао на хижаря, обясняват ни от къде да минем  най-безопасно към Антон и поемаме към билото по пъртината направена от нас предния ден. Утрото вещаеше отново прекрасен ден, изглеждаше доста по-ясно от първия ден, а и щяхме много по-рано да стигнем билото. С Цанко и Гонзо дърпаме отпред и за нула време (към 10), вече сме горе. Гледката е колосална, вижда се на километри във всяка посока, а слънцето пече все едно сме средата на май месец. Гонзо посреща един по един хората с чаша чай. Почиваме, похапваме и отново по червената маркировка към морето.

 

Скоро пред нас се показва хижа Планински Извори – мястото е уникално, навсякъде по билото има около 30 см сняг, а желоните около хижата едвам се подават над снега. Надеждата ни е чешмата 5те чучура, защото комбинацията от слънце и сняг ни изпиваше тотално. За наша радост един от 5те чучура тече, изравяме и още два и се зареждаме с може би най-хубавата вода из Балкана и поемаме към Тетевенска Баба.

След 30-40 мин сме на върха. Зад Вежен вече ясно се вижда масива на Ботев. Тук обядваме, а аз се опитвам да спазвам традициите на старите планинари и вадя ракията да почерпя по една капачка за най-високата точка по нашия маршрут. На никого не му се става от върха, слънцето ни пече(а ние си изгаряме намазани с 50ти фактор без да разберем), похвапваме си, имаме прекрасна гледка. Все пак тръгваме – повечето вече без снегоходки. Сега идва и моментът, където трябва да приложим  инструкциите от къде да слезнем, с Гонзо вървим на 50тина метра напред, за да огледаме и точно както бяха указанията се спускаме рязко надолу по все още заснежения южен склон. Обстановката изглежда спокойна, виждаме стъпките от предната седмица, за които бяхме предупредени, и даваме сигнал и на другите да идват. Отново обсъждаме план за минаване докато се съберем всички и Веско тръгва първи да провери дали има проблеми, но такива няма и скоро всички един по един сме на сигурно място без сняг и опасност от лавини. Трябва да кажа, че мястото е било сигурно доста по-опасно преди седмица, но в този ден рискът беше съвсем минимален, а и като погледахме нашия път отдолу, още веднъж се убедихме, че сме избрали най-добрия вариант. Доста бързо слизаме до долу, въпреки че се наложи да правим спасителна операция на крака на Ели, която пропадна в една преспа и се заклещи, но всичко мина окей.

 

И така хоп-троп и айде в кръчмата (подвиквания за тая бира и това шкембе се чуваха постоянно в последните 2-3 часа, ама го доживяхме), поглеждаме се, един друг и в огледалото и забелязваме, че сме с цвят на презрял градински домат, но важното е, че всички са доволни и наздравицата е вдигната. Малко, след като седнахме питах един мъж колко има до гарата и се оказа, че била на 20тина мин спокоен ход. Е.. да, както се очаква изпуснахме влака, помахахме му като минаваше, ама и никой май не бързаше (бяхме се заредили с бира, настроение и тен).

 

Спретнахме си една джамбуре на гарата, чакайки последния влак (който беше с прекачване в грешната посока, което много ни забавляваше). Естествено се чуваха обичайните подвиквания да тръгнем пак в обратно посока, но сухи чорапи не останаха 😀 A, Мирела и Веси се запознаха и с началник движение, който се обади на бързия влак да не бърза, за да не го изпуснем. Пътуването с бързия влак беше не по-малко забавно, имаше песни и бири между вагоните (другаде нямаше място, затова бяхме 10 човека на 3 квадратни метра, но ни беше хубаво).

 

Близо до София всички почнаха да питат „Кога е следващото събитие?”, „Айде някъде и следващата седмица”, а за мен това е най-голямото удовлетворение…

Прибрах се в нас към 21:30, не остана време за нищо друго освен да се изкъпя и да хапна малко, ето на това му викам прекрасен уикенд.