Заварих групата на автобусната спирка с мазни банички в ръка и усмивки на лице, въпреки недоспалите физиономии. Времето и дружинката предвещаваха един прекрасен ден в планината…
Натоварихме се в градския транспорт,където някои си доспиваха. Докато автобусът препускаше покрай зелените поляни, се загледах в уморения поглед на един възрастен човечец, потънал в безвремие на фона на оживените разговори.
Слязохме от автобуса в квартал Михайлово и хванахме пътеката, започваща обещаващо със стълбички и маркировка. Влизайки в гората, отбихме няколко метра по- нагоре до… хмм, как да кажа, ами до едно хълмче, което се оказа първият връх за деня- Мелича. Върнахме се по пътеката и на завоя ни пресрещнаха Кало и Стас- нашите героични колоездачи. Ако знаеха какво ги чака по време на прехода,тях и техните колела, може би щяха да направят обратен завой и да си тръгнат.
След като пешеходното събитие придоби статут и на велосипедно, отново поехме към „непокоримите“ Люлински върхове. Ние хубаво се шегувахме с Люлинските баири, но планината си ни го върна тъпкано, кално и бодливо. Изкачихме и връх Райлово градище, последваха красиви панорамни гледки към топящите се снегове на Витоша и пушещите комини на Перник, пътечки между храстите и пред нас изскочи заслон, чиито маси бяха сякаш избягал реквизит от „Алиса в страната на чудесата“. Но ние, тръгвайки си от заслона, наистина се озовахме в „Страна на чудесата“. Оттук започна същинската Люлинска класика.
Започнаха дълги кални пътеки, на места барикадирани от ограмни локви, които ни отведоха над магистралата (Бучински проход), което беше последното място, на което можехме да си разпънем свободно ръцете без да трябва после да си ближем раните. След прескачането на реката, където колелата минаха на магия, навлязохме в Западния дял на планината, където преминахме от „трън, та на трън“.
Пътят ни към най-високата точка на Люлин планина- връх Дупевица, може да не беше стръмен, но определено беше бодлив. Пътеки- нямаше, маркировка- липсваше (следователно имаше едно-две изгубвания), но пък трънаци си имаше в изобилие. И докато ние едвам си преправяхме път през тях, падналите дървета и шумата, верните велосипедисти на групата усилено тренираха за състезанието „Бодли и спици“. Бутаха ли, бутаха нагоре, през тръните и заедно с нас преодоляха бодливите прегръдки на планината. Изподрани, излязохме на чешма, видяхме хора, които ни излъгаха с „Остават ви пет минутки макс“. Последваха полянки, панорамни изгледи, малко сняг и така се озовахме на „Върха на удоволствието“, който ни разкри гледка към цяла София. Доволни се пльоснахме на тревата, а за железните ни велосипедисти, последва не почивка, а сменяне на спукана гума. Поснимахме се, подупихме се на връх Дупевица и потеглихме към село Владая, оставяйки Стас и Кало да се наслаждават на спускането (поне на него).
Както всеки преход и този завърши в кръчма. Кръчма за чудо и приказ. Цареше спокойствие, гледка към планината, която бяхме пребродили, чуваха се звучното хрупкане на домашни пържени картофки, чукането на бирени бутилки, сладки прикразки на слънце… Идилия!
Няколко крачки под кръчмата беше спирката, където си чакахме автобуса, а Ванчето сладко си допиваше бирата. Оставаше минута и тя реши набързо да изтича и да върне бутилката. Докато я гледахме как обръща гръб, тичайки нагоре, видяхме и автобусът ни да се задава. Качихме се, помолихме шофьора да изчака, но уви, трясна вратите и потегли, а Ванчето тичаше отзад. Из тълпите, които надигаха глас се чу „Ние може да ви чакаме 20 минути,когато закъснявате, но Вие не може да изчакате половин минута един пътник, така ли?!“. Петима души слязохме на следващата спирка да изчакаме Ванчето, а останалата част от групата продължи към София. Ванчето дойде на стоп, пи още една бира и хванахме следващия автобус, след който трябваше да се качим на трамвай- ново предизвикателство за Ванчето, която не си беше взела поука. Трамваят потегляше, ние тичахме след него,а тя сладко си приказавше с един старец. Този път шофьорът благоволи да изчака бягащото с бира в ръка момиче. В трамвая, разбира се, група кални, изподрани младежи събраха погледите.
Ако не с кукуряците, зелените ливади, пролетните цветя, пробуждащата се природа, то поне тазгодишната Класика в Люлин ще бъде запомнена с бодлите, калта и премеждията с градския транспорт. Предвещанията бяха оправдани- прекарахме един прекрасен ден в планината.
Автор: Валя Пелова
Вашият коментар