Ако някой ви каже, че Странджа не го е впечатлила по никакъв начин, едно е сигурно – той просто никога не е бил там

За обикновените хора 4 май 2017, четвъртък, беше един обикновен ден – ставаш рано, пиеш кафе, отиваш на работа, работиш (кой повече, кой по-малко), на края на деня даваш всичко от себе си да си починеш максимално и да се приготвиш за следващия, може би една идея по-необикновен ден, тъй като все пак е ПЕТЪК. За 25 необикновени хора, обаче, 4 май 2017, четвъртък, се превърна в един особено специален ден – започна нашето приключение в дебрите на мистичната Странджа, където с помощта на нашите страхотни водачи Веско и Калата (thank you, guys! 🙂 ) с всеки изминал ден все повече и повече опознавахме гората, тревата, зелениките, така бързо привързващите се кърлежи, бейби костенурчиците… и самите себе си. И така, неусетно извървяхме заедно пътя към любимото синьо, което ни посрещна така, както само то си може и ни позволи да споделим с него всички събрани по пътя емоции.

 

Ден 1 – Малко Търново – с. Сливарово

 

След лекия път София – Бургас и недългото приключение с маршрутка Бургас – Малко Търново, най-сетне цялата група се събира. Последни се присъединяваме аз, Деси и „групата на медиците” :))) (Лора, Симона, Чели и Тома), тъй като сме пътували с коли и сме пропуснали сутрешното посещение на Мишкова нива. Групата е окупирала малка китна поляна в центъра на града и се познават отдалеч – весела глъчка, нетърпение за впускане в тайнствата на Странджа, големи раници… О, но и не само раници! С приближаването си със страх фокусирам 1-2-3 по-големи куфара, сакове. Мигновено  у мен се появи една лееека капчица съмнение сигурна ли съм, че съм си взела всичко необходимо, поглеждайки леко боязливо към моята 38-литрова раница, вярно, усвоена до краен предел, но все пак – просто една раница. Обаче, каквото такова, тук съм вече, нямам какво да го мисля, каквото съм взела – взела, поемам си дълбоко въздух и, дет’ се вика – продължаваме напред.

След кратко запознанство, опознанство, подкрепа с вкусен десерт и последни приготовления, сме готови да потеглим. Васко е паркирал буса, стоварваме всичко излишно ни за през деня и – готови сме! Кратка встъпителна реч от водача, приветстващ ни с участието ни в петата майска Странджа, въпроси – няма… Тръгваме!

Поемаме по асфалтов път. Моментът, в който всеки се напасва към своето си темпо, а мислено се е отдал на предстоящите четири странджански дни. На места се включваме за кратко в гората, където планината започва да ни разкрива красотите си за първи път от тръгването ни, след което отново се връщаме на пътя. Не след дълго маршрутът ни се установява по един меко казано прашен път, по който, силно казано, водачите на тежкотоварни автомобили се съобразяват със скоростта си, преминавайки покрай нас. Озоваваме се на 5-6 пъти в прашни завеси, но нищо не е способно да ни отнеме ентусиазма и приключенския дух. Всеки е намерил другарче за приказка, времето е като по поръчка, а гората е в онова младо зелено, което носи духа на пробуждане и начало на нов живот. Рутинната проверка от Гранична полиция минава без проблем и продължаваме напред. Привечер пристигаме и в първата от планираните ни спирки – с. Сливарово – китно малко селце, останало за съжаление почти без жители, но за сметка на това пълно с толкова много енергия. За нея допринася и мъничкият параклис, разположен в подножието на величествен дъб, предпазващ го със своята закриляща зелена корона.

Това което следва, е „построяването на къщите”. Разпъваме палатките си в двора на църквата. А след това? Волна програма 🙂 Някои похапват, другите все още си почиват, трети се освежават на мъничката чешма. След някой и друг час се събираме под покрива на едно гостоприемно барбекю. Говорим си за планини, гори, реки, преживявания, емоции. Търсим едни специални 7 града. Е, открихме ги, нищо, че впоследствие се оказаха 8. Ама и осмия го открихме :))) . Времето минава неусетно и лека-полека всеки се запътва към своя дом под звездите – утре ни чака втория ден от нашето пътешествие. Село Сливарово ще го запомня с много неща – малко жители, но толкова много дух и енергия, спираща дъха атмосфера – там, където славеите не спират да пеят. През цялата нощ.

 

Ден 2 – с. Сливарово – с. Кости

 

На втория ден се оказвам от най-ранобудните – наспала, събудена и готова за следващите прекрасни часове в Странжда още в 6 ч. сутринта. А то, утрото – е няма такава красота! Изгревът стопля сърцата ни и става повод за поредните усмивки. Васко е направил кафе, само трябва да си донесеш канчето 🙂 А то какво кафе – от тези силните, зареждащите… как после човек да може да върви бавно напред :)). Пием кафе, закусваме, събираме къщите. Кратка проверка отново от граничните – да знаят накъде отиваме днес, да предупредят колегите. Радват ни се 🙂 Всичко е събрано, отново пълним буса и потегляме. Този втори ден е особено специален – предстои ни да открием така трудно откриваемата пещера-светилище  „Св. Марина”, а крайната ни дестинация е с. Кости.

            Тръгваме по макадам, по който си продължаваме и през цялото си пътешествие през този втори ден. Темпото на групата е завидно, от време на време спираме да похапнем, да поседнем с риск да се сдобием с още 1-2 кърлежа, да съберем свежи сили. Към обяд достигаме и разклона, по който трябва да продължим, за да стигнем до „Св. Марина”. Тук групата ни се разделя на две по-малки групички – едните остават на приятна сенчеста полянка на разклона да си починат, да подремнат, въобще – на когото каквото душа му иска. Останалите (в т.ч. и аз) тръгваме надолу с особено важна мисия – тази година да успеем да открием параклиса. И знаете ли какво? Успяхме! Благодарение на нашите добри водачи и техните верни вътрешни компаси 🙂 Пътят ни до параклиса включва дори каньонинг, който допълнително ни зарежда и обогатява приключенския ни дух. Не след дълго достигаме и желаната дестинация. Една уникална по рода си пещера-светилище. Там, сред всичкото зелено, досами реката, в абсолютна хармония с цялата природа наоколо. Тук е мястото, където всеки остава със себе си, със собствените си мисли – духът на това място просто те предразполага. А после? Следват общи снимки, почивка, похапване, пряко включване с клип от мястото на събитието от Чели, една мъжка баня. И така – 3-4 часа. Не ни се тръгва много много, но трябва да се връщаме при останалата част от групата, за да продължим пътя си към с. Кости. Правим кратка спирка и при работниците, трудещи се над оградата ни на българо-турската граница. Тук репортажа вече е за СКАТ. И отново си е сила :))) Най-окуражителното, което те успяха да ни кажат бе: „Не ви ли мързи, бе?!” . Еми не!

Продължаваме пътя си и се връщаме при приятелите си, останали да изчакат на разклона.  А те  – да им завиди човек! Отпочинали, подремнали, събрали свежи сили. Правим кратка почивка (по-скоро тези, които се връщахме от параклиса 🙂 ) и потегляме отново на път.

            Не след дълго отново стигаме до още един параклис и още един път той е  „Св. Марина”. Правим кратка почивка, част от нас посещават и това свещено място, след което потегляме отново. Пътят ни до с. Кости преминава изцяло по макадам, който накрая преминава и в асфалт – какво облекчение за изморените ни крака! 🙂 Последните 2-3 километра разговорите рязко са секнали, всеки се е умълчал и си  мисли за онзи прекрасен момент, в който пристигаме в селото и, НАЙ–СЕТНЕ, събуваме обувките! А там, в селото, ни чака нещо наистина прекрасно – магазин! Същински оазис в пустинята. Влизаме вътре. Всички са запленени от разнообразието – мляко, сирене,  сладолед, бира, Кола, сладко и още, и още! Какъв кеф! Абсолютно заслужено след целия извървян път. Всеки си взима това, с което ще се поглези най-сладко и  се отправяме към двора на училището, в което за втора поредна вечер оформяме своя палатков лагер. Времето до вечеря е уплътнено с махане на някой и друг кърлеж, лекуване на мазоли и пришки и всякакви такива козметични процедури, съпътстващи многодневен преход из джунглите. Някои дори успяват да си вземат и душ. Абсолютна наслада! И отново – хапване, приказки, усмивки, звезди. Приключва и вторият ни странджански ден. А с какъв трепет мислим за утрешния – утре пътят ни ще ни отведе не къде да е, ами до любимото голямо синьо. И това ако не е истински кеф! Заспиваме спокойни, с трепнещи сърца. Там някъде отново пее птичка.

 

Ден 3: с. Кости – с. Бродилово – Синеморец

 

Дойде ред и на денят, в който ще стигнем до МОРЕТООО.

Сутринта ни посреща леко намръщена, леко дъждовна. Добре, че е силното кафе, да ни поободри малко. Събираме багажа, вадим дъждобраните. И гетите. Дъждът се е усилил и решаваме да изчакаме докато понамалее. За щастие това се случва не след дълго и съвсем спокойно можем да тръгнем. Слънчо се опитва да пробие облаците. Пътят е приятен и разнообразен – черен път, кал, трева, роса – за всекиго по нещо. И много снимки, снимки, снимки! С гети, без гети, с дъждобрани, без дъждобрани… Разнообразие да има! В с. Бродилово нямаме късмет с отворен магазин, но пък за сметка на това похапваме вкусно от останалите ни съкровища в раниците. Някой отново подремва, други приказват унесено. В определения за тръгване час всички сме готови. Остават ни само още няколко си часа до Синеморец. Недалеч зад нас се забелязват сиви облаци, но всички се надяваме да ни пропуснат или да решат да отпътуват някъде малко по-далеч от нас. Малко след навлизането ни в гората, обаче, те ни застигат. И решават да не ни спестят абсолютно нищо. Дъждобраните отново влизат в действие. Спираме за кратка почивка на една беседка, където се провежда и жребият за късметлията, който ще има честта да напише тазгодишния пътепис. Тогава не изтеглих „късата клечка”, ама съм си в добри отношения с печелившия, та така 🙂

Дъждът понамалява до колкото е възможно и продължаваме в гората. Гора като от приказките. Яркозелена, дървета с мощни корени и величествени корони – гора като в приказките, очакваш всеки един момент отнякъде да изскочи някое джудже, фея или някое друго митично горско създание. Велека следва пътя ни през цялото време, като на места е удивително спокойна, тежка – готова да се влее в Черно море. Валежът се усилва и след 20-тина минути в обувката ми вече няма сухо място. Морско и студено е, но ме топли мисълта за предстоящата среща. И продължавам. Прекосяваме поточета и реки (поне три от които бяха „последните” за деня :)))). И отново снимки, снимки, снимки…

Малко преди да стигнем Синеморец се провежда допитване искаме ли днес вместо на палатки, да спим в хотелче, стаи за гости или нещо от този род. Ами искаме ми! Или поне мокрите ни крака със сигурност искат 🙂 Извървяваме последните метри спокойно и вече с повече усмивки – дъждът е спрял, изгряло е и слънце. Следва още една обща снимка. Най-добре е да си с гети на нея 🙂

Излизаме от гората и поемаме по асфалтовия път. След няколко крачки, един поглед вляво – и воала! Ето го и него – голямото синьо, любимото синьо, големият син гьол или просто Морето. Въздишки на облекчение, радост и удовлетворение.

В програмата за вечерта следва настаняване, топъл душ и заслужена почивка (тук е моментът, в който трябва да благодарим на именика ни Жоро за оказаното съдействие за намирането на място, което успя да побере цялата ни немалка група 🙂 ). А кулминацията на вечерта е вечеря по джапанки. С чорапи, разбира се.

 

Ден 4: Синеморец – Силистар

 

В последния ден от нашето приключение изцяло се отдаваме на морето, плажовете, скалите, костенурките и чайките. Тръгваме на разходка от Синеморец с крайна цел – плаж Силистар.  Пътечката си пробива път през скалите и зеленината, там, където планината е сякаш разперила ръце, за да се докосне до студените води на морето. А то е удивително спокойно. Сякаш си почива, отдъхва си преди голямото стълпотворение, което се очаква тук идните месеци. Но сега бреговете и водите му са леки, чисти, успокояващи. Достигаме плаж Липите, следващият е наситен с рапани, а най-подир идва ред и на Силистар. Ах, тези червени макове, смело показали главички над пясъка, танцуващи с вятъра… Красив и вдъхновяващ финал на нашето пътуване. Пътуване, отвело ни до морето, но и пътуване, помогнало ни да достигнем и до себе си. Именно чрез планината и морето.

Следват задължителни морски майски бани, както слънчеви, така и от мокрите. Време е за още една обща снимка. Бррр… водата си е бая студеничка.

Смеем се, доволни сме, леко ни е.

 

 

Време е, а така да не ни се тръгва. Иска ни се още. Още от гората, дърветата и техните благодатни сенки. Още от вълшебните изгреви и красивите залези. Още от красивото зелено и любимото синьо. Още от Странджа.

Тръгваме. Поизгорели от слънцето, но щастливи. Истински щастливи. Лекотата в сърцата ни е завидна и, убедена съм, запленяваща. Имаме си пясък по краката и усмивки на лицата. Имаме си толкова много събрани емоции, толкова късчета щастие, превръщащи се неусетно в спомени. Сякаш сме ненаситни. Ето, даже и планове за догодина се кроят вече 🙂 . А Странджа остава зад нас. Изпълнила е мисията си – помогнала  е да открием не само нейните мистики и тайнства, но ни е помогнала да стигнем и до себе си. А това, драги приятели, е най-прекрасното приключение!

Със специални заслуги към пътешествието са:

Васко, и пак Васко 🙂 , Веско, Влади, Даяна, Деси, Евгени, Живко, Жоро, Ива, Ивелина, Калата, Калоян а.к.а Чели, Капка, Криси, Кристиян, Лора, Наталия, Неда, Ружена, Симона, ии пак Симона 🙂 , Таня, Тома, Цвети ии още едно Цвети 🙂