Здравейте!

 

Наричат ме Берта, но няма да разберете, дали се казвам така, защото мога само да лая и да махам с опашка. За тези, които не ме познават, аз съм мило полухъски с разноцветни очи. За мен може да се каже също, че съм домашно куче и някога неотдавна дори съм имала собствена каишка. На носа си гордо нося белег от сбиване, но за него само толкова.

Пиша, за да Ви разкажа за моето запознанство с част от представителите на МКТ и краткия ни преход през Стара планина, който се състоя на втори и трети ноември през 2013г.

Срещнах ги по пътя от гара Копривщица към Старопланинското конче. Байкал,  местно ловджийско куче с много силен лай, им правеше компания. Днес горкият се беше загубил. За щастие върху каишката му има изписан телефонен номер, на който добрата Гери се обади. Когато стопаните му дойдоха, да си го приберат, ни възнаградиха с облак прахоляк, който призоваха с помощта на джипа си върху черния път. Благодарим Ви, мили и съобразителни хора!

Под моста започна и същинското изкачване. Водач на групата беше едни лист хартия,  странно, но се оказа добър предводител. По пътя ни към Въртопа срещнахме една змия, но какво можеш да си кажеш с нея? Само съскат и се плезят, че на всичкото отгоре и езикът им разцепен.

Последва изкачване, което беше около час, и кратко спускане към долина, която се смята за една от най-тихите в България.  С мъничка рекичка, три поляни, застлани с есенни листа, и изглед към Старопланинското конче. Решихме да обядваме на първата от трите поляни. Добрите хора от МКТ споделиха храната си с мен, а от рекичката пих вода. С нови сили потеглихме през гората и, въпреки, че няма пътека, то посоката е ясна: нагоре или на север, на когото, както му е по-лесно. Отново изкачване! Горещината определено не отговаряше на ноември месец. Едно Сериозно Куче като мен не се оплаква, но ако Жоро (един истински Алфа Мъжкар) не ми беше дал вода, щеше да ми е мъничко трудно.

След изкачването имаше още изкачване и така отново. На няколко пъти успявахме да открием връх Полежан, което направи пътят по-приятен. Около 16:00 достигнахме Старопланинското конче. Да си четирикрак е предимство тук. Не бих определила Кончето като опасно място, но определено трябва да се подхожда с внимание, особено ако си човек (нали сте само с два крака – освен след кръчма, когато се преобразявате в четирикраки). Все пак трябва да се знае, че има и пътека, която го подкосява, и тясната част може да се пропусне, но с това и гледката. За Старопланинското конче може да се пише доста, но най-простичкото и хубавото е  ”на където и да погледнеш е все природа”, както каза Данита.

На върха след Старопланинското Конче срещнахме и първите хора, откакто бяхме тръгнали. Те също отиваха към х.Бенковски. Чакаха Таня, която решила да се отдели от глутницата си (групата си). Винаги е интересно след репликата „Хайде да се разделим”. По пътя надолу срещнахме Танчето, която с чаровна усмивка търпеливо чакаше своето наказание. Тя долу, а те горе и, за да е по-интересно, всички са без обхват.

В хижата пристигнахме към 18:00. Хижарката с фигура на Джаба от Мездузвездни войни и поведение на сестра Ратчид от Полет над кукувиче гнездо (и трима помощници), ни посрещна с репликата „много се извинявам, но пуша”. Ние се извиняваме, че ядяхме, докато Вие пушехте, моля, простете причиненото Ви неудобство. Все пак горепосочената ме нагости с кокали и малко кучешка храна. Определено създаде противоречиви чувства в мен и реших да подремна над тях през тази топла ноемврийска вечер. Бидейки замъглено вътре, всички излязоха навън и под звездното небе им беше много забавно…

Сутринта станахме към 7:00. Закусих обилно, че дори си зарових и малко за по-късно. Уговорката за тръгване беше за 8:00 и, както си му е реда, потеглихме в 8:30. Кошарите ни бяха ту отдолу, ту отгоре, но в крайна сметка хванахме правилната посока. Лятната маркировка към х. Момина поляна. Отново изкачване! Сутринта всички бяха изпили по един чай Мълчание. Чак след около час първата тема, за която се заговори, беше къде се прави най-хубавата жива бира. Отговорът: ами, да бяхте дошли, за да знаете.

На премката бяхме след около още час. За щастие този път си носех храна, та не тормозих другите. Уви, бях забравила десерта! Данита беше изключително добра да сподели своята вафла с мен. След кратка почивка се разделихме. Данита, Силвето и Киро поеха към вр. Баба. Останалата част от групата се запъти към Антон и по-конкретно – към кръчмата. По пътя срещнахме Много Мили Хора, които неколкократно ни поканиха „на по една чаша вино”. Организираха си следобедна почивка на едно симпатично навесче с литри вино, бира и благоухайна скара. Силно се съмнявахме, че ако останем, щяхме да хванем влака в 15:00 или следващия към 18:00, че дори ще пътуваме в същия ден.

В кръчмата седнахме, т.е. се излегнах около 13:00. Набързо хапнах малко шкембе с гарнитура кебапчета и се отдадох на следобедна дрямка. Гери и Жоро решиха да тръгнат на стоп и така останахме Веско, Виктор, Румен, Никола, Дани, Георги и аз, позната за целите на писмото като Берта.

На сбогуване ми дадоха един сандвич, сякаш не бях преяла. Устата ми беше пълна и не успях да се сбогувам с групата. Затова пиша и това писмо, за да Ви кажа:

Благодаря Ви, че бяхме заедно! Беше чудесно изкарване! Радвам се, че сте толкова готини! Сега Ви пиша от гарата на Антон, но не знам, накъде ще ме отвее вятърът. До нови срещи някъде из планините.

 

Сърдечни поздрави,

Ваша Берта!