Заглавие: Пътекопис от някъде там.

Автор по неволя: Албенка

Герои: Илиян, Жорката, Дани, Вики, Горан, Наде, Стефчо, Манка, Ванка, Калоян, Криси и Албенка. Общо 12.

Жанр: Хорър

Времетраене: 13-15 Ноември 2013с много почивки

 

Пътекопис от някъде там.

Когато седнахме в ресторант Шишарката, след уикенд преход, попитах: Ама ние къде сме? Така и не разбрах, т.к. никой не ме възприе на сериозно, но това надали е от толкова голямо значение…нали и за това тръгнахме, за да има “пънк, цици и яко наркотици“.

Всичко започна в една дъждовна нощ. Повечето от нас бяха на полу-съединител, т.к. все пак беше петък вечер….Към 23ч. към „нас“ (Калоянчо, Дани, Илиян, Жорката, Вики, Горан, Криско и Албенка) се присъединиха Надето, Стефото, Манка и Ванката, които пристигаха директно от Благоевград. Тази вечер беше спокойна, т.к. се качихме с коли до един ниско планински хотел и гледахме телевизия. Мисля, че по някое време някой се опита да ни въвлече в някакъв уестърн, но привърженици не се събраха, за това и продължихме по-обичайна традиция от Костенския край – с малко домашна ракия, билки и вода от улука. Казват, че водата от улука правела приключенията по силни. Всичко това се случи на 1110м надморска височина.

Съмна.

И рано сутринта, поехме по пътеки, планини и реки в търсене на боровинки, и достигане до крайна точка хижа Белмекен. Времето беше ясно, тук таме с прегърмявания – за което може да благодарим на Илиян, който следеше непрекъснато метеорологичната прогноза, настроение също имаше, но пък боровинки нямаше. А торта щеше да има. Въпреки липсата на мечо грозде, се подкрепяхме с псевдо-шоколадови изкушения, които ни даряваха със сили да продължим прехода напред и нагоре към нови надежди за лилави нюанси. Те така, следвайки изместената  жълта маркировка, на още няколко метра напред, малко в ляво, малко в дясно, през клекови клонки и гори, стигнахме до мечтаното поле. Групата се разпръсна. По-голямата част от нас събираха боровинки настървено, други седяха и ги чакаха, но всичко приключи благоприлично. С малко повече търпение, и някой друг половин час, най-сетне поехме към първият връх, където след само 15 стъпки се откри и магичната гледка към един божествен язовир. Подпирайки се на няколко огромни камъка успяхме да се насладим на гледката и да документираме планинските околности. За щастие, тази гледка не ни напусна в следващите, незнам стори ми се ужасно много – може би един час на нагорнище. Слънцето ни галеше, някои чувстваха земята с голи крака, следобедът беше в своя разгар –  ухаещ, вдъхновен, мечтаещ, отнасящ към по високи места. След всички тези чувства, наклони и шепоти, се сгромолясахме на върха, който беше населен от странни камъни разпръснати в нестандартна асиметрия. Тук беше и мястото, на което всички намерихме рая, макар и ветровит –  бурканче мариновани тиквички с къри, вкусът на който  дължахме на Надето. Всеки подкрепи този носещсе миг с каквото може, и отново поехме, слава богу, този път надолу. По някое време се стигна до равнинна повърхност, където се роди и разделението – към залезът или към хижата. Няма да си крива душата – мързеливите тръгнаха към хижата, а останалите поеха отново към непознати висини. Залезът го видях само на снимки, за това ще опиша по-подробно стигането до хижата, на кампа от мързеливите, които се състоеше от Горан, Криската, Илиян, Иван, Манка, Калоян и Албенка. Чукарите бяха много повече от колкото аз лично очаквах, вечерта се спускаше, въздъхут студен към вледенен. Въпреки всичко това, езерото Белмекен успя да ни озари за последен път преди да се сгушим на топло. Хижата приличаше на стара крепост…

Компанията на мързеливите, не по-малко се чувстваше и мръсна, за това и повечете минахме през сапуна и душа, за по 2лв на дупе.

След първите поръчки на масата (на гладните), се появи и групата на залязващите, чиито снимки гледахме по-късно в стил мързеливо и завистливо, но пък банята равна нямаше. Вечерта летеше – някои пушеха, други допиваха ракии, трети мереха ножове – всеки, каквото го влече. Програмата беше свободна, и преди всичко заслужена. Ноща приключи благополучно.

Съмна.

Малко по-късно към 8ч, някои нахлу в общата стая, и започна да крещи, че е време за ставане. С много усилия, мъки, мрънкания и лимони, успяхме да излезнем от общия пашкул, да поръчаме мекици, чай, каффе, да сгънем чували, да разгънем щеки, да се наредим за обща снимка, и да потеглим надолу по пътеката водеща към Костенец. Първата част беше надолу, после нагоре, и така до едно прекрасно местенце, с много боровинки, с един заслон, китни горски полянки и предобедно медено слънце. Престоят беше изобилен и напояващ. Морфиновата почивка ни отведе към диви, полу-съществуващи пътеки, със много иглолистни герои, което натурално притискаше всичките сетива и засилваше още повече планинската ни наслада. Имаше от всичко по-малко – зелени реки, горски полъх, суетни скали, есенни листа, жълти сияния, и разбира не на последно място по важност малко лютеница.

За съжаление, с всяка стъпка напред, пътеката ставаше все по-широка, по-малко интимна, и напомняща близост до  застлания дом. Следвайки я, стигнахме до Костенския водопад, който заобиколен от бетонирани стълби, парапети, и взиращи се туристи, се беше сгушил в усойната си сянка.

Абстрахирахме се от всичко това, защото ресторант Шишарката вече ни чакаше, за да си кажем по едно голямо наздраве за 1.60 лв.

Благодаря на всички!

>> Виж галерия от снимки