Неделя , 18:40. Къпя се. Нормално, все пак е неделя, а патриархалните традиции са, за да се спазват. Необичайното е, че пулсът ми е по-близо до 150 от всякога, бързам за театър. И цял ден бързах…

Всичко започна в 6:59 сутринта, когато, събуждайки се, с ужас установих петнайсетте ми оставащи минути до срещата с Младежкия Клуб по Пешеходен и Велотуризъм, петнайсет минути до началото на разходката във вечната неизвестност на Врачанския Балкан и Понор планина. Петнайсет минути шок и ужас за всички хора, покрай които минах (и особено за един таксиметров шофьор, който имаше нещастието да сбърка гарата с автогара Север).

И ето, 7:16 e, а аз съм на опашката за билети на Централна гара. Не помня много пътя, но си спомням няколко тунела, миризмата във вагона, онова харизматично (и силно приспивно) ту-туф-ту-туф – все познати белези на пътуването с влак у нас. Естествено, спомням си и „Уау!“, когато се събудих, попаднал в страната на гигантите: заобиколен от скали и пропасти отвъд хоризонта. Спейки бях попаднал в роман на Суифт или просто природата се надсмиваше над опитите ни да я покорим. Или ентропията във Вселената беше решила така, кой знае. Само няколко минути и влаковата ни одисея отстъпи място на пешеходната.

Лакатнишката гара всъщност не се намира в града, но пък маркировката за нашия преход започва тъкмо там. Няколко минути по-напред по пътеката, картини, трудни за описване се откриват пред погледа на неподозиращия скиталец:

И отново, гледайки надолу, чувството на безпомощност пред природата се завръща. Красотата е второстепенна.

Между Лакатник и Бов се намират селата със старобългарски имена Заноге, Зимевица и Заселе. Легендата разказва, че Бов всъщност е кръстен на френския рицар Сен дьо Бьоф, който, пленен от воините на цар Калоян, станал негов васал. След смъртта на император Балдуин Фландърски през 1206 г., маркизът получил благоволението на българския владетел да се засели със свои сподвижници в землището на днешното село.

Но до Бов ни оставаше още доста път, а и няколко интересни срещи.

Първата от тях беше с човека вдясно, който се смили над обречените ни души и ни предложи вместо да следваме пътя между селата, да пресечем дерето. Нямаше възвишение или рид, които този смирен и много прям човек да не може да идентифицира. А сладкодумието му – то можеше да бъде съпоставено със сладкодумието на змията, съблазнила Ева със забранения плод. Така и ние, донякъде омаяни от отношението, донякъде жадуващи за приключения, изоставихме асфалта и се спуснахме в неизвестността.

Скоро „неизвестността“ придоби формата на триметрова река, чието преминаване бе предизвикателство за духа в много по-голяма степен отколкото тялото:

Но и това не ни отказа, напротив, мотивира ни още повече да пийнем по бира в Заселе. Мокри, но щастливи, продължихме пътя си и скоро стигнахме последната спирка преди Вазовата пътека.

Сухи и още по-щастливи (бира бяхме пили!), поехме надолу по Вазовата пътека, по стъпките на дядо Йоцо, по стъпките на българското Възрождение. И водихме разгорещен литературен спор относно достойнствата на Г.Г.Маркес противопоставени на дядо Вазов и необходимостта първият да бъде подробно и задължително изучаван, когато…

Внезапно и сякаш обяснимо безвремието обхвана и мен. Нито изпуснатия влак, нито стопът (който, впрочем беше доста бърз и лек), нито тичането на бегом към къщи можаха да ме извадят от летаргичното удовлетворение да съм видял нещо величествено този ден. „Memento mori“ са казали древните латини (пък било то и не точно маркиз дьо Бов), но как да забравиш, гледайки това…

PS. Не закъснях за театъра. Постановката беше страхотна и необичайна едновременно. Препоръчвам я.

PPS. Благодаря, Петър Пировски, за снимките и затова, че поне един от нас не беше забравил да вземе фотоапарат.