Май това не е било – водачът сам да си пише пътеписа. Ама при двама водачи и един клет събитянин нямаше много избор.
И така, сухата статистика е следната:
Ден първи: от гарата в Асеновград до х. Свобода: 64.8 км изминато разстояние, средна скорост: 12,2 км/ч, 5:20 часа прекарани на две гуми, 44.5 км/ч максимална скорост
Ден втори: от х. Свобода до с. Врата: 32.6 км изминато разстояние, средна скорост: 9 км/ч, 3:35 часа прекарани на две гуми, 56 км/ч максимална скорост
Ден трети: с. Врата до Асеновград: 39,2 км изминато разстояние, средна скорост 20.35 км/ч, 1:55 часа прекарани на две гуми, 55 км/ч максимална скорост
А малко по-цветната може да бъде открита в следващите редове:
Петък е. Но не денят на майстора, а на Съединението, така че не работим. Часът е 6:20, а аз тамън изтиквам колелото през вратата. Телефонът звъни – Елица е – може да закъснеят някоя и друга минута, че не са завързали багажа по колелата както трябва, но 6:32, 6:33 са на гарата. Е, аз закъснях – 6:38 влетях в чакалнята и се зашеметих колко много ранобудни хора има. Никога не бях виждал гарата по-пълна, а на всяка каса имаше по минимум 20 души. Интересното е, че работеха каси, които преди не съм виждал работещи. Но това както и да е. Оглеждах се, оглеждах се, а моите хора бяха най-отпред на една от опашките. Отдъхнах, понеже оставаха десетина минути до тръгването на влака. Вече стискайки билетите в ръце се насочихме към първи коловоз и тамън като си натиках колелото на последния вагон на влака кондуктурът ни каза, че си има цял товарен вагон с поставки за колела, само че в другия край на влака – веднага след локомотива. Отправихме се натам и обезопасихме колелата.
3 часа по-късно вече сваляхме колелата от пътническия влак Пловдив – Асеновград. Без много да се бавим поехме по пътя за Смолян. Първите километри до Юговското ханче не бяха кой знае колко интересни, а и минаха бързо, поради липсата на съществен наклон. Липсваше и интензивен трафик, което беше повече от добре дошло за тримата колоездачи. На самото ханче засякохме две рускини, които обикалят из китните ни планини от 30.08. Жалко, че карат само по шосетата. Не че на нас ни предстоеше нещо по-различно в този първи ден, но просто да отблежа. След малко приказки на българо-руски-английски с тях, поехме по 10-процентния баир към Югово. На една от почивките се сдобихме със сладко от смокини от един чичо, който беше разгърнал бизнеса си в крайпътната отбивка, и продължихме към селото. Самото село беше първото ни щастие – то бележеше края на първия баир и началото на първото спускане. Това беше и моментът, в който моите двама спътници започваха да осъзнават термина „Родопско равно“ без още да си дават сметка, че съществува. На „мегдана“ в Югово един дядо ни предупреди, че пътят между Лъки и с. Манастир е голям баир и общо взето си поигра с психиката на групата, но ние не му се дадохме и продължихме. Километрите до Лъки почти не ги усетихме, тъй като бяха в посока надолу. Е, това не ни попречи и да си починем по пътя и то тъкмо до един кошер с пчели. Уви, забелязахме го след като първото ужилване беше факт… В Лъки бяхме изпълнени с желание да всмукнем някоя супа, но така и не открихме заведение, предлагащо супа или готвени ястия. Така че разстлахме нашата сергия пред пощата и похапнахме кой каквото има от раниците. След кратка храносмилателна почивка поехме отново по пътя. Той вече започна да става стръмен, но коли практически липсваха, така че си пъплехме нагоре весело весело. Трябва да призная, че се надявах на стегнато темпо, но не таях много големи надежди да го постигнем. Фактът, че ни оставаха 16 км до хижата и 4 часа дневна светлина означаваше, че дори и в този момент да се счупим тотално и да решим да бутаме, все щяхме да стигнем по светло, т.е. темпото си беше отлично. Което ще рече, че спътниците ми бяха големи машини, особено при положение, че бяха спали само час-два предната вечер и на пресекулки във влака до Пловдив. След още два часа бяхме в село Манастир и ни престоеше само финалната няколкокилометрова отсечка до хижа Свобода, която беше крайна точка за днешния етап. Тук започнахме да се чудим по кой път да поемем – от една страна на картата имаше някаква стръмна пътека през селото, която изглеждаше кратка, пък от друга си имахме царския асвалтиран път. Не се чудихме дълго, тъй като съвсем скоро по пътя се зададе кола, която спря до нас и шофьорът ѝ веднага ни попита дали имаме проблеми. Като го уверихме, че всичко е наред, той ни насърчи да не се отделяме от шосето и така и направихме. Не помня в колко часа стигнахме в хижата, но беше значително преди мръкване. Това стигане си беше направо героично, защото за този първи ден имахме около 2000 метра сумарна денивелация на изкачване – машини сме! Започнахме се с чайовете, бобовете и другите блага, които хижите предлагат, но така и никой не пи Фанта портокал. А самата хижа беше стегната, спретната и уютна. Въобще си беше приказка. Моите другари се изкъпаха и легнаха бързо-бързо, а аз останах да си бъбря с един изключително интересен човек – Добри от Пловдив. Той е дългогодишен планински водач и познаваше Родопите като дланта си. След като му кажех някоя точка, която знам, той за миг премрежваше поглед и веднага започваше с разказ за пътеките, които водят до там, по коя е добре да се мине, как да се комбинира с други пътеки… абе пълна информация. Въползвах се, за да съгласувам с него утрешния маршрут и се оказа, че не съм го подбрал никак зле. Урааа! А и той се беше запътил по него. След това проведохме и интересен разговор за туризма и туристите като цяло, в който с нотка на веселие обсъдихме как майните, над които има наблюдения, по-скоро ги мързи да вървят по баирите (например като им кажеш „половин час до върха“, ако до половин час не го стигнат, се обръщат и се връщат) и с нотка на тъга пък как пътеките в Родопите стават все по-трудни за различаване, тъй като липсват хора да ги ползват или поддържат. Не след дълго и аз реших да се пренеса в страната на сънищата. Настроих будилника, но нещо не беше наред – оставаха цели 9:30 часа сън според телефона ми. Ейй, добре че ходя на планина от време на време, та да се наспя!
Утрото на втория ден пукна, ние не. Като решихме да се посъбудим вече беше чуден ден навън. Започнахме го с изкачване на близкия връх Свобода. Впрочем, легендата за него е доста интересна, питайте Гугъл. Като се спуснахме, грабнахме колелата от хижата и поехме по пътя си. Започнахме с два-три километра асвалт в посока надолу и най-сетне стъпихме на бленуваните черни пътища. За щастие (мое) повече асвалт за днес не се предвиждаше, а денят тепърва започваше. Започнахме и с родопското равно – ха нагоре, ха надолу. При една от чешмичките по пътя си спретнахме и обедозакуска, типично по Мечо-пуховски. Като се наплюскахме и бяхме готови за тръгване установихме и първата спукана гума. Беше моята задна гума. Беше ясно, трябва да се смени, че инак лошо. Смяната не трая дълго и отново се търкулихме по баирите. След едно стабилно нанадолнище се озовахме на Родопското конче. Ей, много е противоречиво това конче. Местните май викат конче на един сипей, който ни предстоеше да минем, ама за мен и картата кончето си беше баш в най-ниското. Последва едно грухтене, потене, бутане, тикане и носене по баира след кончето. Чакаха ни 3 километра до ловната хижа на калпака на държавата от соц времената – бай Тошо. Човек ще си рече, че щом бившия главатар е гърмял дивеч на въпросното Акватепе, то наоколо ще има китни пътища и пътеки, по които да го докарат, но не – спускал се е с вертолет, а ловните дружинки са му изтиквали дивеча до полянката. Друго си е да си шефче, направо ум да ти зайде, само дето сега и дивеч няма, според ловеца, който срещнахме там. Но това както и да е. След кратка почивка на полянката пред ловния дом отново поехме по родопското равно към Караджов камък. Май сега е моментът да спомена, че на Акватепе застигнахме и Добри – планинският водач от предната вечер, и реално с него си вървяхме успоредно от там нататък. На нанадолнищата дърпахме напред, на баирите ни застигаше и побутваше – и така няколко пъти. По тази схема стигнахме и разклона на пътеката, на който се канехме да тръгнем за Караджов камък, после да се върнем обратно и да поемем в другата посока, за да видим Белинташ. Да де, ама от разклона към Караджов камък ми се стори баир и реших да предложа на останалите да скрием колелата в храстите и да търтим пеш. Тамън и Добри отново ни настигна, та щяхме да повървим с него. Речено сторено. Не по-малко от час вървяхме до въпросния камък, при това минахме по една шано-пътека, дето всъщност и пътека не е, ама Добри я знаеше. Като се връщахме по нея, вече без него, понеже щеше да спи наблизо, „уж“ имаше някаква маркировка по дърветата, ама само формално, а реално всичко беше до самовнушението. Но преди да си тръгнем си покибичихме доволно по камъните. Тези древни за знаели къде да си правят светилища. А Караджовия камък как е кацнал на скалите идея си нямам…
Малко по-късно намерихме колелата си точно там, където ги бяхме оставили. Имахме обаче една грижа. Оставаше ни около час дневна светлина и кой знае колко още каране. Ама какво ни пука, нали сме с колелата. И така без да ни пука много взе че се стъмни. Поне вече бяхме само надолу. И така надолу надолу и хоп на една поляна из мрака изскочи някакъв звяр. Оказа се кон, ама в тъмното фантазията действа на пълни обороти и преди всички челници да го осветят и да се убедим, че е истински кон, малко се постреснахме. Калин щедро го нахрани с вафли и си спечелихме приятел. Тръгнахме ние, а конят след нас. Беше толкова готино, че от вълнение реших да скоча целия в една коприва край пътя, ама май другите не ме видяха. Добре че скоро стигнахме една бариера на пътя, под която ние се промушихме, а конят – не, че някой можеше да се разсърди, че сме му гепили кончето. И така след още няколко километра и още няколко бариери стигнахме табелата за Белинташ. Вече беше прилично тъмно, кажи речи като през последните час и нещо, та оставихме светилището за сутринта и се спуснахме до най-близките къщи, около които светеше. След кратка консултация с местните, разпънахме палатките там и направихме един гуляй. На сутринта се върнахме до Белинташ. Като видяхме първата сериозна стръмнина, зарязахме колелата и търтихме отново пеш – така и така нямаше какво да ги правим по скалите. А тези скали са доста интересни – в тях са издълбани два идеално кръгли кладенеца от кой знае каква сила преди кой знае колко време. Те всъщност вариантите са два – или древните са били достатъчно търпеливи, за разлика от нас, че да дълбаят камъните с години, или са ги направили извънземните. След като посъбрахме малко енергия от мястото и се полюбувахме и на гледките, решихме да си ходим. Отново си намерихме колелата, където ги бяхме оставили. Е, този път ги бяхме и заключили, за разлика от предния, че ни се стори по-оживено мястото. Поехме надолу и след кратка закуска се спуснахме с бясна скорост към Асеновград (за справка колко е бясна – сухата статистика горе).
Велотурист и пътеписец
Крис
Вашият коментар