До планина Славянка с Младежкия клуб по туризъм

Етикети:, , ,

Categories: Пътеписи

>> Виж галерия от снимки

Славянка носи името си от 1954г. Традиционното име на планината е Али ботуш. Това име било дадено от местните хора, защото легендата гласяла, че по време на турското робство смел войвода на име Али Страшника бил заловен от турците. И поразен от гордостта на българина Салим паша му казал, че ще го пусне на свобода ако стигне върха на планината с ботуши пълни с нагорещена смола. Али обул ботушите и не ходел, а тичал и препускал, но когато стигнал върха-издъхнал…

283111_447132115349533_846201415_nВ края на 19-ти век и началото на 20-ти век Али ботуш е било място на българските освободителни борби в Македония, там намират убежище четите на Гоце Делчев, Яне Сандански, Атанас Тешовалията и други…
Може би, защото през Славянка минава границата с Гърция, (като по-голямата част е българска) не е толкова популярна туристическа дестинация, но там се разкрива огромно богатство на животински и растителни видове.

След това кратичко инфо нека споделя и впечатленията си от личната ми среща с тази красавица!
Младежкият клуб по туризъм организира обиколка на най-красивите части в планина Славянка. На 07.09.2012г. в 07:00 ч.на жп (ЖП) гарата в София започнахме да се събираме един по един. Не познавах много от хората в групата, но се надушихме по големите раници и сънени, но въодушевени лица. В 7:30 се настанихме във влака за Сандански и потеглихме на дълъг път. След няколко часа по-късно и няколко изпити бири в „уютната каюта” на БДЖ пристигнахме в града, от където (откъдето) хванахме автобус до село Петрово. След около час краката ни стъпиха върху твърда земя и поехме по предварително намисления път от нашите водачки Дани и Веси. Невероятно как за толкова малко време се намериха 22 енергични ентусиасти, които вместо да останат в града през почивните дни и да поемат изпаренията от колите под някой чадър на някое заведение предпочетоха чистия въздух и природните гледки! Ето! Не са прави възрастните хора, които слагат етикет на младото поколение и ни обвиняват в мързел и лентяйство! Да не забравя най важния член на нашата група, номер 23-Хектор! Едно наистина смело и издръжливо куче, което ни пазеше през цялото време от страшни животни и „ нощни чудовища”.

С бодра крачка нашата шумна и приятелски настроена група стигна до първа спирка-х. Извора. Там хижарите ни посрещнаха с чай на корем и бира, разбира се! Поседнахме, па починахме, па наизвадихме кой пликче със сандвич, кой домат със сиренце, кой кутия с картофена салата и заредихме батериите и празните стомаси с енергия! След не толкова кратък престой хижарите на хижа Извора ни изпратиха по живо по здраво и ние отново поехме по пътя си. Пътеката беше камениста, но това не сломи младежкия дух на групата… След няклко часа ходене, смях и почивчици,малко преди крайната спирка за деня срещнахме едно приятелче, което не се притесни от големите номера на планинските ни обувки и най-демонстративно със спокойното си присъствие показа кой е домакин и кой е гост в планината!

След тази кратка среща се откри заслон Малина поляна. Посрещнати от стадо крави, няколко кучета пазачи и стопаните им започнахме да се оглеждаме за подходящо място, където да опънем палатките си. Нека споделя възмущението си не от животинските изпражнения, с които беше миниран целият терен (то си е човещинка), а от боклучарника, който беше оставен от наши предшественици на заслона! СРАМотА! Както и да е! Опънахме лагера, заредихме бутилките с вода и отново се захванахме със захранването на батериите. Пийнахме, хапнахме, пак пийнахме и после всеки по „стаите си”!
На следващия ден вече очите бяха пълни а устата зейнала…
На 08.09. след дълго ставане и потегляне поехме към билото на планината.  Същият ден стопанката на нашето куче пазач имаше рожден ден. Мария, отново ЧРД и ти пожелавам всички празници да посрещаш в планината!
За този ден ще наблегна повече на снимките отколкото на словото, защото такава красота неможе да се опише с думи!  И със снимките е трудно, но истината е, че трябва да отидеш на място и да усетиш енергията на ПЛАНИНАТА, да усетиш силата на камъка под краката си, да усетиш как потъваш и се изгубваш в природната картина! Колкото по-на високо се изкачваш, толкова повече се смаляваш докато не се превърнеш в нищо и никаква точица на фона на цялостния пейзаж!

С лекота изкачихме връх Шабран, който е с нищожната височина от 2195м. Там горе дишаш дълбоко с надеждата да напълниш дробовете си с толкова много чист въздух, че да си занесеш и в града малко!

Покорихме и в. Малък Царев, който е с височина 2087м., както и „ батко му” Голям Царев с височина 2183м.
Не пропуснахме разбира се и първенеца на Али ботуш, който се нарежда сред 10-те първенци в България с невероятните 2212м.

След кратка фото сесия със българското знаме изпихме по капачка уиски за здравето на нашата рожденичка и се насладихме на заобикалящите планини.
Там горе срещнахме още няколко човека, които от дума на дума споделиха, че отиват към село Голешево, където ги чакало чеверме (горкичките), но въпреки беглите колебания дали да ги последваме, продължихме смело по пътя си!
Знаехме, че след този изпълнен с емоции преход в хижа Славянка ще поседнем и отпочинем, пиейки по една студена биричка, но…
Когато пристигнахме заварихме сградата в ремонт и всяка надежда за студена напитка замря. Седнахме на една масичка пред хижата  и си говорехме, колко хуабаво би било ако преди да напуснат хората бяха оставили една каса бира за изморените туристи…
Та докато си мечтаехме от нищото се появи един мъж и каза, че му е останала само каса бира, която ни се видя като сбъднат блян! Мечтите се сбъдват…! 🙂

До планина СлавянкаИ така освежени тръгнахме към село Парил. Селото се намира на невероятно живописно място, а пък в него живеели само 7 човека.

Когато се струпа дружината ни на тезгяха на магазинчето, в което имаше ограничено количество стока, магазинерката ни предложи да направи списък с необходимите за нас продукти за ядене и пиене  и да отиде до най-близкия град с колата си, за да напазарува. Така след няколко часа, през които групата се забавляваше с децата, които летуваха при бабите си, играейки на криеница, дойдоха провизийте (провизиите)… Последва познатият завършек на деня-хапване, пийване игра на нервички и много смях…

Накрая… всички по леглата…
На сутринта в 9:30 дойде предварително уговорен бус, който да ни закара до село Огняново. Още на Гоце Делчев групата намаля с 50%, защото някои от нас бяха притиснати от времето, но останалите се насладихме на топлите басейни на селото.

След консумацията на останалата храна и пиене от раниците си, за съжаление дойде време да се сбогуваме и да поемем всеки по пътя си!
Така оставихме Славянка зад гърба си, но оставихме един невероятен спомен  в сърцата си!

>> Виж галерия от снимки

Вашият коментар