Планопис (Велоприключение в Плана планина)

Етикети:

Categories: Пътеписи

Планопис

 

Предупреждение към четящите тази творба на изкуството: Ако не разбирате текста на моменти, трябва да знаете, че проблема е изцяло във вашия монитор. На мен нещата ми изглеждат доста прилично за аматьорския подход, с които (който) ще разгърна перото си в следващите редове.

 

Наръчник за планопис:

 

След едноседмично лутане из дебрите (дербите) на вдъхновението и желанието да нахвърлям няколко реда относно велоприключението ни, открих какво е липсвало, за да не съм написал планописа досега. За да напишете планопис освен велосипед тип тандем, Ви трябват около 2 литра братя Прошек, 80 грама сурови бадеми и брадва за цепене на лед*. Празните приказки спират дотук, за да отдадем заслуженото на първия велопоход организиран от Младежкия клуб.

 

Идея как се пише планопис нямам, така че ще давам нещата в хронологичен ред. Всичко започна в съботната утрин на 28 април (Честит рожден ден на Тери Пратчет, Джей Лено и баба Гицка от село Плана). С Юлето и Никола яхнахме возилата и се отправихме към Хладилника, където трябваше да хванем автобусчето за Железница. Там бабите с щеките от времето на Ханс Шнайдер (този симпатичен момък създава първото ски училище в историята на ските) и избелелите от годините раници чакат настървено поредния си поход към красивата Витоша. Адмирации за духа и физическото състояние на тези жени, дано и младите започнат да поглеждат все по-често към върховете на Софийската планина. Никола уговори шофьора на автобуса да ни пусне по-рано с колелата в автбоуса, за да можем да ги подредим по начин, който ще ни позволи пътуване до Железница без особени премеждия.

 

Пристигайки на площада в Железница заварихме още от гореописаните баби и Кристиян, който във велопохода щеше да бъде нашият водач. Наоколо птичките чуруликат с лекота, на която дори покойният Фреди би завидял, слънцето се заиграва с няколко бели пухкави облачета, а възрастен овчар подканва с гегата си шепа овци (овце) по главния път. Водачът ни дава общи инструкции относно трасето и това, което трябва да очакваме. Чакаме около трийсет минути останалата част от групата, с която за съжаление нямаме никаква връзка. В крайна сметка никой не се появява и четиримата юнаци подхващаме велоприключението из Плана планина.

 

Още през първите 4-5 километра осъзнах, че днешния ден определено няма да бъде детска разходка в парка, а определено ще изпита силата на волята и мускулите ни. (тук не включвам водача, който определено е подготвен за къде къде по-тежки маршрути от този). След първите километри изкачване усещам пулса вече в ушите си и се радвам, че не съм си взел пулсомера. Ако бях видял цифрата, която показва след 5-6 километра изкачване сигурно щях да се помисля за мъртъв. След досадното изкачване се озовававаме в някаква махала, където къщи и път има, но освен едно лаещо куче други признаци за живот така и не видяхме. От едната ни страна виждахме заснежените върхове на Рила, а от другата тези на Витоша. Гледката беше прекрасна наистина и като че ли катеренето по баира си заслужаваше усилията. Малко след това минахме на метри от връх Манастирище, който е най-високата точка на Плана със скромните си 1338 метра. Кристиян определено беше доста подготвен с маршрута и постоянно ни предлага различни варианти на каране, за да можем оптимално да изберем какво ще ни се случи по-нататък. В крайна сметка си избрахме пътека до някакво хайдушко кладенче и едно хилядолетно дърво. Около кладенчето хайдуци нямаше, но пък имаше приятна сянка, която се оказа удобна за кратка почивка. Хилядолетното дърво завалията го беше ударил гръм и дървесината му се бе превърнала в убежище на стотици мравки. След двете ни цели се спуснахме по страхотна зелена поляна, която ни отведе към по-трудната част от маршрута. Последва спускане по single track пътека, която освен с теснотата си, отправяше предизвикателство към нас и със стръмния си склон от лявата ни страна. Като добавим към това и многобройните шубраци, шипки и коприва около нас правеше преживяването още по-екстремно. Готиното на пътеките, по които минавахме беше, че бяха бедни откъм чакъл и камъни, което за моя Хакер (това е едно Драгче с твърда вилка) беше в огромен плюс. Спускането продължаваше, като на няколко пъти се налагаше да слизаме от колелата, за да си проправяме път през паднали дървета и малки поточета. Така стигнахме до най-ниската точка на маршрута ни. Това беше една рекичка, която минаваше през асфалтов път, който на времето явно се е ползвал за нещо. Аз и Юлето събухме пътъците и я прегазихме, защото ако има нещо, което винаги ме е нервирало в планината това са мокрите гуменяци. Кристиян и Никола минаха директно с колелата и си изтърпяха последствията след това. Дотук около 15-20 километра бяхме изминали, похапнахме разни неща от типа на сандвичи, Corny, шоколад Milka с Extra Cocoa за енергия, защото сега ни чакаха около 5 километра нагоре към Железница. Тежичко беше и това изкачване, но няма как… в планината след спускане винаги има и изкачване това е закон. На моменти дори с Юлето спирахме да побутаме, защото трябваше да се пестят сили за това, което може да ни очаква след това. Точно преди Железница минахме покрай минералните извори, където старците си топят нозете с цел да преустановят ползването на кремове за напукани пети. Така след около 4 часа достигнахме до началната си точка, а именно площада на село Железница. Бяхме капнали от умора, но нямаше как да бъде другояче. Да въртиш колело по неравни терени не е шега работа и определено не е за всеки. Като едни истински ентусиасти решихме, че това не ни е достатъчно и трябва да се приберем до София на возилата си. За целта хванахме панорамната пътека от Железница до Драгалевци. По пътя срешнахме многобройни туристи и колоездачи, които също бяха избрали съботния ден за игрива разходка в планината. От дясната ни страна особено около Бистрица се откриваха чудесни панорамни гледки към покрайнините на столицата. Пътеката беше много приятна и със сигурност бих я повторил отново скоро. Понавъртяхме още бая километри, но времето и сянката, която спускаха дърветата бяха изключително приятни за начинанието ни. По пътя имаше и доста кални участъци, които ни караха да се смеем на група колоездачи, които ги беше страх да не си изцапат новите колелца за по 2000 бонбона. Около Симеоновските езера терена малко се поскапа, заради камъняците, които определено не се харсваха на Хакерчето ми, но пък какво да се прави и такива моменти има. След като достигнахме финалната си планинска точка, Кристиян ни показа много готин път от Драгалевци до Южния Парк, който минаваше през квартал Кръстова Вада. Всички карахме по него на абсолютен автопилот… Разделихме се на 22 СОУ… и всички си хванахме пътя към дома. С Никола си взехме по 1 биричка преди да се приберем… двамата мълчахме и установихме, че нямаме никакви сили дори да говорим. Километражът ми показваше 59 изминати километра (поне 20 бяха по баири)…, а велосипеда ми не го бях виждал в такова кално състояние. Изкарах си чудесно и мога да заявя, че който не беше с нас в този ден може само да съжалява за изпуснатото приключение. Другото, за което може да съжалявате не по-малко е гювеча на майка ми, които ме чакаше на масата като се прибрах.

 

Машина на деня: Кристиян, които не само, че не слезна от велосипеда през целия ден, но май го изкара на 1 вафла и 3-4 парчета баница.

 

Химик на деня: Никола, които единствен използваше стимуланти. (някакви аминокиселини и подобни)

 

Герой на деня: Юлето, която с Junior колело, което тежеше повече от всичките наши успя да направи маршрута, които определено беше доста труден за аматьори като нас. Това обаче едва ли ви изненадва, защото всички знате че Юлето си е машинка.

 

Аз… аз съм планописец… мен кучета на Плана ме яли.

 

*Ако някой още се чуди каква е тази брадва за цепене на лед.. това всъщност е Led Zeppelin.

 

Автор: Христо

Вашият коментар